Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Защо ли? То е голямо, красиво дърво — бавно обясни той. — Харесвам го, защото е идеално, поне така ми се струва.

— Джоузеф, има нещо повече. Една нощ чух, че му говориш като на жив човек — изобличи го тя. — Нарече го „сър“. Чух те.

Той втренчено се загледа в дървото. След малко й разказа как баща му починал с желанието да дойде на Запад. Разказа и за сутринта, когато пристигнало писмото.

— То е като игра, разбираш ли? Така имам чувството, че баща ми е още до мен.

Тя го погледна с широко отворени очи, пълни с мъдростта на бъдещата майка.

— Не е игра, Джоузеф — отвърна тя. — Дори да искаш, не можеш да си играеш. Не, това не е игра, но е хубаво.

За първи път надникна в съзнанието на мъжа си; за секунда успя да види как се оформят мислите му и той го разбра. Силното чувство стегна гърлото му. Наведе се да я целуне, но челото му докосна коленете й. Гърдите му се изпълниха до пръсване.

Тя погали косата му и се усмихна с мъдрата си усмивка.

— Трябваше да ми позволиш да погледна по-рано.

После добави:

— А може би по-рано не съм гледала със същите очи.

Когато вечер си лягаха и тя за малко облягаше глава на рамото му, преди да заспят, нощ след нощ молеше да й обещае:

— Когато дойде времето, Джоузеф, нали ще останеш с мен? Боя се, че ще ме е страх. Боя се, че ще те викам, а ти няма да си наблизо. Нали няма да си някъде далеч? И ако извикам, ще дойдеш?

И той малко тъжно я уверяваше:

— Ще бъда с теб, Елизабет. Не се притеснявай за това.

— Но няма да си в същата стая, Джоузеф. Не искам да го виждаш. Не знам защо. Мисля, че ако си в другата стая и слушаш да не извикам, никак няма да ме е страх.

През някоя такава нощ му разказваше нещата, които знаеше — как персийците нападнали Гърция и били отблъснати, как Орест потърсил закрила при Делфийския оракул и как Фурните седели и чакали да огладнее и да отпусне хватка. Разказваше през смях — откъслечните познания, чието първоначално предназначение бе да докажат, че го превъзхожда, сега й се струваха много повърхностни.

Започна да брои седмиците до раждането. От четвъртък нататък оставаха три. После две и един ден, после само десет дни.

— Днес е петък. Джоузеф, значи ще стане в събота. Дано да е тогава. Рама го слуша. Казва, че се чуват даже ударите на сърцето. Можеш ли да повярваш?

Една нощ каза:

— Остава само седмица. Тръпки ме побиват, като си помисля.

Джоузеф спеше много леко. Когато Елизабет въздъхнеше насън, отваряше очи и неспокойно се ослушваше.

Една сутрин се събуди от хора на младите петли, покачени на високо. Беше още тъмно, но въздухът бе оживен от идващата зора и свежестта на утрото. Чу как по-възрастните петли кукуригат и извиват плътни гласове, сякаш за да укорят младежите за неукрепналата писклива песен. Джоузеф остана да лежи с отворени очи. Навлязоха хиляди светли точици и въздухът стана тъмносив. Постепенно започнаха да се появяват очертанията на мебелите. Елизабет дишаше учестено. Джоузеф тъкмо се канеше да се измъкне от леглото, да се облече и да отиде при конете, когато Елизабет внезапно се изправи. Дъхът й спря. После краката й се вдървиха и тя изкрещя от болка.

— Какво става? — извика Джоузеф. — Какво ти е, скъпа?

Тя не отговори и той скочи. Запали лампата и се надвеси над нея. Очите й бяха силно изпъкнали, устата — отворена, и цялото тяло напрегнато се тресеше. Отново дрезгаво изкрещя. Започна да разтрива ръцете й. След малко тя отново се отпусна на възглавницата.

— Боли ме гърбът, Джоузеф — простена Елизабет. — Нещо не е наред. Ще умра.

— Ей сега, скъпа. Ще извикам Рама — и изхвърча от стаята.

Още сънена, Рама се усмихна мрачно.

— Връщай се при нея! — изкомандва тя. — Ей сега идвам. Малко по-рано е, отколкото очаквах. Засега няма нужда от мен.

— Все пак побързай! — настоя той.

— Няма смисъл да се бърза. Веднага започни да я разхождаш. Ще извикам Алис да ми помогне.

Зората вече червенееше, когато двете жени пресякоха двора, натоварени с чисти чаршафи. Рама веднага взе положението в свои ръце. Елизабет, все още втрещена от острата болка, я погледна безпомощно.

— Няма страшно — успокои я Рама. — Всичко е наред.

Изпрати Алис в кухнята да запали огън и да свари вода.

— Хайде, Джоузеф, помогни й да се изправи, помогни й да походи наоколо.

И докато той я разхождаше из стаята, Рама смъкна покривките от леглото, застла го със специалната постелка, после закачи примките на кадифеното въже за долния край на леглото. Когато убийствената болка отново се обади, я сложиха да седне на стол с изправена облегалка, докато болката премине. Елизабет се стараеше да не крещи, но Рама се наведе над нея и каза: