Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

В дома на Джоузеф тихо течаха приготовления за раждането. Елизабет шиеше дрешките за бебето, а другите жени, които прекрасно знаеха, че това е най-важното бебе във фермата и наследникът на властта, идваха да поседят при нея и да й помагат. Сложиха в кошчето сатенено дюшече, а Джоузеф го постави на крачета. Поръбиха повече горни пелени, отколкото бяха нужни за едно бебе. Ушиха дълги бебешки ризи и ги избродираха. Казваха на Елизабет, че носи детето леко, защото рядко й прилошаваше. С времето тя ставаше все по-жизнена и щастлива. Рама й показа как да съшие постелката за леглото, в което щеше да роди, и Елизабет вложи в нея такова старание, сякаш щеше да я използва цял живот, а не да я изгори веднага след раждането. Тъй като това бе детето на Джоузеф, Рама добави нещо, невиждано досега — изящност. Направи дебело кадифено въже с примки в двата края, които да закачат на страничните стълбове на леглото. Никоя друга жена не се бе държала за нещо по-добро от усукан чаршаф по време на родилните мъки.

Навън се затопли. Жените излязоха на верандата под приятните слънчеви лъчи и продължиха да шият. Привършиха всичко месеци по-рано. Тежкото парче неизбелен муселин, с което трябваше да затегнат бедрата на Елизабет, бе готово, поръбено и прибрано. Възглавничките, пълни с патешки пух, и всички меки юрганчета бяха завършени преди първи юни.

Непрекъснато говореха за бебета — как се раждат, какви усложнения може да настъпят, как споменът за болката избледнява в съзнанието на жената и колко различни са ранните навици на момчетата от ранните навици на момичетата. Шегите не спираха. Рама разказваше за деца, родени с опашки, с повече ръце или крака, с уста по средата на гърба, но това не беше страшно, защото тя обясняваше как се е случило. Понякога бе резултат от пиянство, понякога от болест, но най-чудовищните деформации се получаваха след зачеване по време на менструалния цикъл.

Понякога влизаше Джоузеф. Във връзките на обувките му имаше оплетени треви, по коленете на джинсите му личаха зелени петна, а по челото му още блестяха капчици пот.

Той стоеше прав, приглаждаше брада и слушаше разговорите им. От време на време Рама търсеше потвърждение от него.

Джоузеф работи неуморно през цялата щедра пролет. Скопяваше мъжките телета, отместваше камънаци, за да не пречат на цветята, и жигосваше с новия печат „Д.У.“ животните. Томас и Джоузеф работеха заедно, без много да говорят. Времето беше подходящо да поправят оградите от бодлива тел, защото коловете се забиваха по-лесно в земята през влажната пролет. Наложи се да наемат още двама вакероси да се грижат за увеличаващите се стада.

Първата юнска жега бе тежка. Затова пък тревата порасна с цял фут. През задушните дни Елизабет взе да става раздразнителна. Започна и да й прилошава. Състави списък от неща, необходими за раждането, и го даде на Джоузеф. Една сутрин рано призори той впрегна каруцата и тръгна към Сан Луис Обиспо, за да ги купи.

В момента, в който замина, какви ли не страхове обзеха Елизабет. Ами ако го убият! И най-невероятните неща изглеждаха възможни. Можеше да срещне друга жена и да избяга с нея. Каруцата можеше да се преобърне в бялото дефиле и да го изхвърли в реката.

Не стана да го изпрати, но когато слънцето изгря, се облече и седна на верандата. Всичко я дразнеше — шумоленето на скакалците, които прелитаха покрай нея, и ръждивите парчета тел по земята, а от миризмата на амоняк от обора почти й прилошаваше. След като огледа и намрази всичко наоколо, Елизабет вдигна очи към хълмовете в търсене на нов обект да излее чувствата си. Първото нещо, изпречило се пред погледа й, бе боровата горичка на билото. Завладя я болезнена носталгия по Монтерей, мъка по тъмните дървета на полуострова, по малките слънчеви улички, по белите къщи и синия залив с разноцветните лодки, но най-вече по боровете. Смолистият аромат на игличките сякаш бе най-прекрасното нещо на света. Тя така силно закопня да ги помирише, че цялото тяло я заболя. Не можеше да откъсне очи от черната горичка на билото.

Постепенно желанието й се промени. Сега мечтаеше единствено за дърветата. Те я зовяха от склона, примамваха я да навлезе между стъблата им, да се скрие от слънцето и да познае мира, който владееше в горичката. Вече се виждаше как лежи на легло от борови иглички и дори ги чувстваше под тялото си, сред клоните се подаваха късчета небе, чуваше как вятърът тихо свисти във върховете на дърветата и отлита, понесъл със себе си обилната миризма на бор.