Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

В хамбара Бъртън се изправи на крака и тържествуващо възкликна:

— Това е гласът на Божия гняв.

А Томас му отговори:

— Я чуй по-добре, Бъртън. От бурята е.

Огнените стрели се сипеха от огромния облак като дъжд, въздухът се разтърсваше от досега с гръмотевиците. Само след няколко минути колите започнаха да се изтеглят — цяла колона към градчето Нуестра Сеньора и няколко към фермите в планината. Хората опъваха платнища, за да се предпазят от дъжда. Конете пръхтяха, изплашени от тътена във въздуха, и се опитваха да избягат.

По време на танците жените от семейство Уейн седяха на верандата на Джоузеф, малко настрани от гостите, както прилягаше на добри домакини. Алис не можа да устои и слезе на танцовата площадка, но Елизабет и Рама продължиха да наблюдават фиестата от люлеещите се столове.

Когато облакът притули небето, Рама стана да си върви.

— Странно — отбеляза тя. — Днес си много замислена, Елизабет. Гледай да не настинеш.

— Нищо ми няма, Рама. Малко ми е неспокойно заради вълнението и тъгата. Откакто се помня, празненствата винаги са ме нажалявали.

Цял следобед наблюдава Джоузеф, застанал настрани от танцьорите. Видя как впери очи в небето.

„Сега предусеща дъжда“ — помисли си тя. А когато гръмотевицата изтрещя, си каза:

„На Джоузеф ще му хареса. Бурите му доставят удоволствие.“

Когато хората си отидоха и гръмотевиците преминаха над главите им, продължи тайно да наблюдава самотния силует на съпруга си.

Вакеросите трескаво прибираха приборите и останалата храна под навеса. Джоузеф стоя, докато започнаха да падат първите дъждовни капки. Едва тогава тръгна към верандата и седна на горното стъпало в краката на Елизабет. Рамената му бяха сведени напред, а лактите му опрени в коленете.

— Хареса ли ти фиестата, Елизабет? — попита той.

— Да.

— Виждала ли си фиести по-рано?

— Била съм на фиести и преди — отговори тя, — но никоя от тях не е била като тази. Мислиш ли, че хората полудяха така от напрежението във въздуха?

Джоузеф се извърна и я погледна в лицето.

— По-скоро от виното, скъпа.

Но изведнъж стана сериозен.

— Не изглеждаш добре, Елизабет — присви очи той. — Да не ти е зле?

Изправи се и тревожно се надвеси над нея.

— Ела вътре, Елизабет. Става студено. Не бива да оставаш тук.

Влезе пръв и запали лампата, която висеше на верига в средата на тавана. Запали дървата в печката, отвори отдушника и огънят тихо забумтя в комина. Дъждът поривисто шибаше по покрива, сякаш някой метеше с груба метла. В кухнята, под въздействието на спомена за танците, Алис тихичко тананикаше. Елизабет тежко се отпусна на люлеещия се стол до печката.

— По-късно ще хапнем нещо леко, скъпи.

Джоузеф коленичи на пода до нея.

— Изглеждаш уморена — каза той.

— От вълнението е. Толкова хора. А и музиката — беше… напрегнато.

Спря, замисли се какво означават музиката и танците.

— Денят беше толкова особен. Тази открита проява на чувства — първо хората дойдоха, после литургията, угощението, танците и накрая бурята. Май говоря глупости, Джоузеф? Или под повърхността се крие някакво значение? Всичко изглеждаше като онези традиционни картички с пейзажи, които се продават. Като се вгледаш отблизо, виждаш какви ли не неща, скрити в отделните им елементи. Сещаш ли се за кои картички ти говоря? Скалата става на заспал вълк, малкото облаче се превръща в череп, а ред дървета, когато се вгледаш отблизо — в маршируващи войници. И на тебе ли денят ти се стори толкова особен, Джоузеф, пълен с тайнствени значения, не съвсем разбираем.

Той още коленичеше, наведен близо до нея в светлината на лампата. Не откъсваше поглед от устните й, сякаш не можеше да я чуе. Ръцете му грубо се плъзгаха по брадата и той отново и отново кимаше.

— Гледаш нещата отблизо, Елизабет — рязко рече той. — Вглеждаш се прекалено надълбоко.

— Джоузеф, и ти го почувства, нали. Значенията… Знаците ми се сториха като предупреждение. Ох, не знам как да го изразя.

Той се отпусна назад и остана клекнал в краката й. Загледа се в точиците светлина от процепите на печката. С лявата ръка продължи да приглажда брадата си, а дясната постави на коляното й. Вятърът свиреше над къщата в клоните на дъба. Печката пукаше равномерно, огънят позатихна.

Алис запя:

Джоузеф тихо продължи:

— Разбираш ли, Елизабет, от това, че виждаш какво има зад обвивката, би трябвало да съм по-малко самотен, но не е така. Искам да ти го кажа, а не мога. Не мисля, че това са предупреждения, отправени към нас. По-скоро са знаци, които ни показват накъде върви светът. Облакът не служи за знак за хората, че ще вали. Днешният ден не е предупреждение, но ти си права — мисля, че в него има скрити значения.