Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Може да повървим покрай реката — каза Джоузеф. — Реката е красива, но е опасно да се преминава през нея. Камъчетата са много плъзгави, разбирате ли?

Искаше да й разкаже как ще шептят крехките листа под колелетата, как от време на време при сблъсъка на желязото и камъка като змийски език ще се стрелва някоя дълга синя искра. Искаше да разкаже колко ниско е схлупено небето тази вечер, толкова ниско, че може да опреш глава в него. Ала, изглежда, трудно се изказваха подобни неща.

— Бих желал да дойдете — настоя той. Пристъпи към нея и срути сигурността, която съзнанието й бе изградило.

Изведнъж Елизабет изпита желание да се отпусне. Тя свенливо го потупа по ръкава.

— Ще дойда — каза тя. Почувства, че гласът й е ненужно висок. — Мисля, че бих искала да дойда. Учителската професия е напрегната. Нуждая се от чист въздух.

Изтича за палтото. По стълбата си тананикаше под носа. Когато стигна горната площадка, тупна два пъти с палеца на крака по пода като малко момиченце по време на пролетните танци. „Сега вече се обвързвам — рече си тя. — Хората ще видят, че излизаме заедно вечерта, а това означава, че сме сгодени.“

Джоузеф стоеше в гостната и гледаше нагоре в очакване Елизабет да се върне. Бе завладян от желание да разтвори тялото си пред нея, за да може да види всичко скрито, дори нещата, за които той самият не подозираше.

„Точно така — мислеше си той. — Тогава ще разбере що за човек съм, а като знае това, ще стане част от мен.“

Елизабет спря на площадката и му се усмихна. Бе наметната с дълга синя пелерина. Снопчета коса бяха полепнали по вълнения мъхест плат. Вълна от нежност към разпилените кичурчета заля Джоузеф. Той кратко се засмя.

— Идвайте бързо, преди да са оклюмали конете — каза той. — Иначе моментът ще се изплъзне. Искам да кажа, че гланцът, с който Хуанито е намазал поводите, ще потъмнее.

Той отвори вратата и когато стигнаха до каруцата, й помогна да се качи на задната седалка После развърза конете и затегна матовобелите пръстени на поводите. Конете се поразиграха и Джоузеф се зарадва.

— Студено ли ви е?

— Не. Добре ми е.

Конете преминаха в галоп. Джоузеф се почувства способен само с един жест да обгърне наедрелите звезди и целия небесен купол, земята, опасана с черни дървета, качулатите зъбери на планините — земната буря, застинала във връхната точка на порива, или огромните каменни вълни, безкрайно бавно потеглили на изток. Джоузеф не знаеше дали има думи на света, способни да опишат подобно нещо.

— Харесвам нощта — каза той. — По-силна е от деня.

От първия миг на познанството си с него Елизабет бе нащрек, готова да отблъсне всяко посегателство срещу грижливо защитената й, бронирана същност, ала изведнъж се случи нещо загадъчно. Вероятно причината се криеше в звука и ритъма на гласа му, вероятно нещо лично, загатнато в думите му, бе сринало до основи защитната стена, която бе издигнала около себе си. Тя докосна ръката му с връхчетата на пръстите си. Потръпна от удоволствие и се отдръпна. Гърлото й се сви. Дъхът й се учести. „Ще чуе как дишам като запъхтян кон — помисли си тя. — Срамота!“ — Нервно изхихика. Знаеше, че не я е грижа. Мислите, които бе потискала, слаби и бледи, скрити дълбоко в съзнанието, настрани от въображението, изплуваха на повърхността и тя видя, че не са мръсни и отвратителни като голи охлюви, както си бе представяла, а някак ведри и весели, и святи. „Ако докосне гърдите ми с устни, ще ми е приятно — помисли тя. — Радостта в мен ще бъде по-силна, отколкото мога да понеса. Бих му поднесла гръдта си с две ръце.“ Тя си представи, че това наистина се случва, и разбра как би се чувствала, когато топлината от тялото й прелее към устните му.

Конете силно изпръхтяха и се отбиха встрани от пътя, когато пред тях се изпречи тъмен силует. Хуанито бързо се приближи откъм страната на Джоузеф.

— В къщи ли отивате, сеньор? — попита той.

— Не, Хуанито, още не.

— Ще ви чакам тук, сеньор. Бенджи е пиян.

Джоузеф неспокойно се размърда.

— Така си и знаех.

— Той върви по тоя път, сеньор. Чух го да пее преди малко. И Уили Ромас е пиян. Уили е щастлив. Може би Уили ще убие някого тази нощ.

На светлината на звездите ръцете на Джоузеф бяха бели, държаха поводите опънати и леко подскачаха напред, когато конете мятаха глави, стегнати от юздите.

— Намери Бенджи — горчиво промълви Джоузеф. — Тръгваме след няколко часа.

Конете се понесоха напред, а Хуанито потъна в мрака.

Сега, когато съпротивата й бе сломена, Елизабет почувства, че Джоузеф е нещастен. „Ще ми разкаже и тогава ще му помогна.“