Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

„Това е място, където можеш да избягаш, да избягаш далеч от болката, тъгата, разочарованието или страха — мислеше си той. — Сега още не се нуждая да бягам от тези неща. Трябва обаче да го запомня. Ако някога искам да се отърва от досадна неприятност, там трябва да отида.“ Той си спомни как се извисяваха високите стволове и как покоят над поляната сякаш можеше да се докосне. „Някой път трябва да надникна в пещерата и да видя къде е изворът“ — помисли той.

Хуанито посвети цял ден на поводите, на двата дорести коня и на каруцата. Миеше, полираше, вчесваше и четкаше. Накрая от страх да не е пропуснал да лъсне някоя частичка повтори цялата процедура. Медната топка на ока сияеше ослепително, токите до една лъщяха като сребро, хамутите блестяха като лачени, а в средата на камшика се ветрееше червена панделка.

Още преди пладне на големия ден той изкара впряга, за да провери дали прясно смазаната каруца не скърца някъде. Най-после сложи юздите, върза конете на сянка и отиде да обядва с Джоузеф. И двамата хапнаха по малко — един-два резена хляб, надробени в мляко. Привършиха, кимнаха си и станаха от масата.

В каруцата търпеливо ги очакваше Бенджи.

— Не бива да идваш, Бенджи — ядоса се Джоузеф. — Досега беше болен.

— Вече оздравях.

— Хуанито ще дойде с мен. Няма място.

Бенджи обезоръжаващо се усмихна.

— Ще седна на капрата — рече той, прехвърли се през седалката и полегна на дъската.

Тръгнаха по грубия коларски път. Бяха малко умърлушени, задето Бенджи идва с тях.

— Не бива да пиеш нищо, Бенджи. Беше болен — наведе се Джоузеф над облегалката.

— А, не! Аз отивам за нов часовник.

— Помни какво ти говоря, Бенджи. Не искам да пиеш.

— И капка няма да близна, Джо, дори насила да ме карат.

Джоузеф се отказа да го убеждава. Отлично знаеше, че Бенджи ще се напие най-много до час след пристигането им и той нищо не може да направи.

Листата на чинарите край поточето започваха да капят и пътят бе заринат в крехка кафява шума. Джоузеф дръпна поводите, конете преминаха в тръс и листата меко зашумоляха под копитата им.

Елизабет чу гласа на Джоузеф от верандата и бързо изтича горе, за да се приготви да слезе както подобава. Тя се боеше от Джоузеф Уейн. От последното му посещение насам бе мислила за него почти през цялото време. Нима можеше да откаже да се оженят, макар да го мразеше. Та нали ако откажеше, можеше да се случи нещо ужасно; той можеше да умре например или да я удари с юмрук. Преди да слезе в гостната, още докато беше в стаята си, извика всичките си знания на помощ — алгебрата, кога Цезар е акостирал в Англия, Никейския събор, глагола etre. Джоузеф не знаеше толкова. Вероятно единствената дата, която му беше известна, бе 1776 година. Какво невежество, наистина. Ъгълчетата на устните й се изкривиха от презрение. Очите й придобиха строго изражение. Щеше да го сложи на мястото му, точно както би направила това с някой всезнайко в училище. Елизабет прокара пръсти по талията си от вътрешната страна на полата, за да се увери, че блузата е прибрана. Оправи косата си, силно разтри устни с кокалчетата на пръстите, за да усили притока на кръв, и накрая угаси лампата. После величествено слезе в гостната, където я очакваше Джоузеф.

— Добър вечер — каза тя. — Четях „Песента на Пипа“ от Браунинг, когато ми казаха, че сте тук. Харесвате ли Браунинг, господин Уейн?

Той неспокойно прокара ръка по косата си и развали грижливо оформения път.

— Интересува ме преди всичко какво решихте. А кой е Браунинг — не знам.

Той не откъсваше очи от нея, гледаше я толкова жадно и умоляващо, че чувството й за превъзходство се изпари и всички знания се върнаха обратно в килийките си.

Елизабет безпомощно разпери ръце.

— Аз… Не знам — промълви тя.

— Тогава пак ще ви оставя. Още не сте готова. Освен ако не искате да поговорим за Браунинг. Или може би искате да излезем на разходка. Дошъл съм с каруцата.

Елизабет сведе поглед към протритата кафява пътека на зеления килим. Премести поглед върху ботушите на Джоузеф. Те бяха току-що намазани и лъщяха, само че не бяха черни, а многоцветни. По тях имаше и зелено, и синьо, и мораво. Съсредоточи се върху ботушите и за момент се почувства по-уверена. „Ваксата е стара — помисли си тя. — Сигурно я има отдавна и е оставена отворена. От това винаги се оцветява. И с черното мастило става така, когато го оставиш отворено. А той май не го знае и аз няма да му кажа. Да му кажа, значи да го допусна до себе си.“ И тя се почуди защо Джоузеф не помръдва.