Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Томас погали енота с повече нежност, отколкото обикновено проявяваше към животните си, но този път не погледна Джоузеф.

— Помниш ли веднъж като малък си счупих ръката. Беше в шина, свита на гърдите ми, и дяволски болеше. Татко дойде при мен, разтвори пръстите ми и целуна дланта. Само това направи. Нещо, което не можеше да се очаква от татко, но помогна, защото бе по-скоро лекарство, отколкото целувка. Почувствах как нещо тръгва нагоре по счупената ми ръка като студена вода. Странно, че си го спомням толкова добре.

Далеч пред тях се чу хлопка. Хуанито подкара коня в тръс.

— Сред боровете са, сеньор. Не знам какво търсят там, като няма паша.

Поведоха конете към билото, увенчано с тъмнозелени борове. Първите дървета бяха разположени като постове. Стволовете им бяха прави като мачти, а в сянката кората им изглеждаше пурпурна. Почвата по тях бе затрупана с кафяви иглички и на нея не растеше трева. Горичката бе тиха, долавяше се само лекият шепот на вятъра. Птиците не обичаха да се заседяват сред боровете, а кафявият килим приглушаваше стъпките на животните. Ездачите оставиха жълтата слънчева светлина зад гърба си и навлязоха сред дърветата в пурпурния мрак на сенките. По-навътре дърветата ставаха по-гъсти, облягаха се едно на друго и сплитаха върхове в непроницаем таван от иглички. Сред стволовете избуяваше храсталак — къпини, малини и бледите, зажаднели за светлина листа на гуатрата. С всяка следваща крачка плетеницата все повече се сгъстяваше. Накрая конете спряха и отказаха да си пробиват път по-навътре през въоръжената с тръни бариера.

Тогава Хуанито рязко обърна коня си наляво.

— Оттук, сеньори, знам една пътека.

Поведе ги по стара пътека, дълбоко зарината в иглички, но свободна от храсталаци и достатъчно широка, за да могат двама души да минат по нея. Яздиха около стотина ярда и изведнъж Джоузеф и Томас спряха и се втренчиха в онова, което се откри пред очите им.

Озоваха се пред широка поляна, почти кръгла и гладка като езерна повърхност. Гъсти черни стволове, прави като колони, ревниво я обграждаха. В средата се издигаше скала колкото къща, тайнствена и грамадна. Тя сякаш беше изваяна изкусно и с много мъдрост и все пак в човешката памет не съществуваше нищо, което би могло да се сравни с нея. Плътен и гъст зелен мъх се стелеше по скалата като мек пух. Грамадата напомняше олтар, който се е стопил и стекъл по стените си. От едната страна в скалата имаше малка, тъмна пещера, чийто вход бе обрасъл по ръбовете с петопръста папрат. Оттам тихо ромолеше поточе, пресичаше поляната и се губеше сред непроходимия гъсталак, който я опасваше. До потока с подгънати под тялото предни крака се излежаваше огромен черен бик — без рога, с лъскави черни къдри на челото, и преживяше, втренчен в зелената скала. Когато тримата мъже нагазиха в поляната, той се извърна и ги погледна с кървясали очи. Изпръхтя, изправи се тромаво, наведе глава към тях, после се гмурна в шубрака и си проби път през него. За миг мъжете зърнаха биещата опашка и семенниците, провесени почти до коленете. После бикът изчезна и се чу само как храстите пращят под тежестта му.

Всичко бе станало само за миг.

Тогава Томас извика:

— Този бик не е наш. Не съм го виждал никога по-рано.

После смутено погледна Джоузеф.

— Никога досега не съм виждал това място — измърмори той. — Май не ми харесва. Не знам.

Томас здраво стисна енота под мишница, защото животното се гърчеше, хапеше и се мъчеше да избяга.

Джоузеф бе вперил широко отворени очи в поляната. За него тя бе едно цяло и той не виждаше нещата поотделно. Брадичката му бе издадена напред. Пое дълбоко въздух, докато усети болка в гърдите, и напрегна мускулите на ръцете и раменете си. Бе изтървал юздите и бе скръстил ръце на рога на седлото.

— Потрай малко, Том — разсеяно рече той. — Тук има нещо. Плаши те, но на мен ми е познато. Някъде, вероятно в някой отдавнашен сън, съм виждал това място или може би съм го усещал. Той отпусна ръце на бедрата си и прошепна колебливо, като търсеше думите:

— То е свещено… и старо. То е древно и свещено.

Поляната беше притихнала. Ниско над върховете на дърветата мишелов проряза кръглото небе.

Джоузеф бавно се извърна към Хуанито.

— Хуанито, ти знаеше за това място. Идвал си тук и преди.

Светлосините очи на Хуанито бяха пълни със сълзи.

— Майка ми ме водеше, сеньор. Майка ми беше индианка. Тогава бях малък и тя щеше да има бебе. Дойде тук и седна до скалата. Седя дълго, после си тръгнахме. Понякога мисля, че старите още идват.