Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Та както ти казвах — отново подхвана Томас. — Седях в смесения магазин в Нуестра Сеньора в събота следобед, там имаше и вакероси от Чинита. Стана дума за сухите години между осемдесета и деветдесета. Чувал ли си за тях?

Джоузеф завърза още един възел на ласото на седлото.

— Да — тихо каза той. — Чувал съм за тях. Никога няма да се повторят.

— Хм, вакеросите говореха. Казаха, че всичко наоколо пресъхнало, добитъкът измрял и земята станала на прах. Казват, че хората се опитали да прекарат кравите във вътрешността, но повечето измрели по пътя. Заваляло едва няколко години преди да дойдеш.

Той дръпна ушите на енота и ги пусна чак когато жестокото зверче се опита да впие остри зъби в ръката му.

В очите на Джоузеф припламна тревога. Той поглади с ръка брадата си и обърна крайчетата навътре, както правеше баща му.

— Чух за това, Том. Но всичко вече е минало. Нещо се е объркало. Казвам ти. Повече няма да се повтори. Никога. Хълмовете са налети с вода.

— Откъде знаеш, че няма да се повтори? Вакеросите споменаха, че се е случвало и преди. Как можеш да казваш, че никога няма да се повтори.

Джоузеф упорито стисна устни.

— Не може да се повтори. Всички потоци са пълни. Не, не виждам как може да се повтори.

Хуанито пришпори коня и се изравни с тях.

— Дон Джоузеф, чувам хлопки отвъд възвишението.

Тримата мъже обърнаха конете надясно и ги подкараха в лек галоп. Енотът скочи на рамото на Томас и се вкопчи във врата му със силните си ръчички. Преминаха през възвишението в галоп. Попаднаха на малко стадо червени крави. Измежду тях неуверено се клатушкаха две теленца. Само след миг се озоваха на земята. Хуанито извади шишенце с някаква течност от джоба си и Томас отвори дебелото острие. Лъскавият нож изряза клеймото на Уейн в ушите и на двете телета, докато те отчаяно ревяха, а майките им стояха наблизо и мучаха от страх. После Томас коленичи до мъжкото теленце. С две движения приключи с кастрацията и лисна от течността на раната. Когато подушиха кръвта, кравите уплашено замучаха. Хуанито развърза краката на бъдещия вол и той тромаво се изправи и се запрепъва към майка си. Мъжете яхнаха конете и се отдалечиха.

Джоузеф бе взел парченцата от ушите. Погледна ги за миг и ги пъхна в джоба си.

Томас го наблюдаваше.

— Джоузеф — внезапно рече той, — защо окачваш ястребите, които убиваш, в короната на дъба до къщата си?

— За да не пипат другите ястреби пилетата, естествено. Всички правят така.

— Но нали, по дяволите, много добре знаеш, че няма смисъл. Нито един ястреб на света няма да остави някоя ярка да му се измъкне само защото негов събрат виси, окачен надолу с главата. Ами че той ще изяде и него, ако може.

Замълча за момент, после тихо продължи:

— Закачаш и парченцата от ушите на дървото.

Брат му ядосано се извърна.

— Закачам изрезките, за да знам колко телета има.

Томас изглеждаше озадачен. Върна енота на рамото си. Той се настани и внимателно облиза вътрешната страна на ухото си.

— Май разбирам какво правиш, Джо. Понякога почти ми е ясно какво целиш. Заради сушавите години е, Джоузеф, нали? От тях ли искаш да се предпазиш?

— Ако не е по причината, която ти казах, тогава, по дяволите, съвсем не е твоя работа — твърдоглаво заяви Джоузеф. В очите му се появи притеснение и гласът му заглъхна от смущение. — Освен това самият аз не разбирам. Ако ти кажа, нали ще мълчиш пред Бъртън? Бъртън се притеснява за всички ни.

Томас се развесели.

— Никой нищо не споделя с Бъртън. Той винаги сам е знаел всичко.

— Добре тогава — рече Джоузеф, — ще ти кажа. Баща ни ме благослови, преди да тръгна насам, стара благословия като онези от Библията, струва ми се. И все пак си мисля, че на Бъртън нямаше да му хареса. Винаги съм имал странно усещане за татко. Той беше невероятно спокоен. Не приличаше на другите бащи. Даваше сигурност, беше нещо, на което можеш да се опреш, което никога няма да се промени. Ти чувстваше ли се така?

Томас бавно кимна.

— Да, знам какво имаш предвид.

— Тогава дойдох тук и чувството на безопасност не ме напусна. После получих писмото от Бъртън и за миг като че започнах да пропадам някъде, летях и нямаше за какво да се хвана. Тогава продължих да чета. Татко казал, че ще дойде да ме види, след като умре. Къщата още не беше построена. Седях на купчина дърва. Погледнах нагоре… и видях дървото… — Джоузеф замълча и се вгледа в гривата на коня. След малко погледна към брат си, но Томас извърна очи. — Ами, това е. Може би ти ще разбереш. Просто правя това, което правя. Не знам защо, само дето от това се чувствам по-добре. Все пак — вяло продължи — човек трябва да има нещо, за което да се хване, нещо, на което може да разчита.