Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

„Хайде, момче, оплоди я!“

Нямаше четири стопанства. Стопанството беше едно и той беше бащата. Когато се разхождаше гологлав из полето и усещаше вятъра в брадата си, в очите му започваше да тлее сласт. Всичко наоколо — почвата, добитъкът, хората — бе плодовито, а Джоузеф бе източникът, коренът на тяхната плодовитост, от него идваше първоначалната страст. По неговата воля всичко наоколо трябваше да расте, да расте бързо, да зачева и да се множи. Най-безнадеждният грях се състоеше в безплодието — грях непоносим и непростим. От новата вяра очите на Джоузеф освирепяха. Той безпощадно унищожаваше безплодните животни, но когато кучка пълзеше наоколо с издут от кученца корем, когато крава наедрееше с теленце, те бяха за него свети същества. Джоузеф осъзнаваше тези неща не с помощта на разума, а с гърдите и възлестите мускули на краката си. Това бе наследството на племе, милиони години живяло ведно със земята, сукало от нейната гръд.

Веднъж, изправен до оградата на пасбището, Джоузеф наблюдаваше бик и крава. Удряше с ръце по перилото, а в очите му гореше червена светлина. Точно когато Бъртън го приближаваше откъм гърба, Джоузеф смъкна шапка, хвърли я на земята и разкъса яката на ризата си.

„Качи й се, глупако! — развика се той. — Готова е! Хайде, качи й се!“

— Да не си полудял, Джоузеф? — скастри го Бъртън.

Джоузеф рязко се извърна.

— Полудял ли? Какво искаш да кажеш?

— Държиш се странно, Джоузеф. Може да те видят. — Бъртън се огледа да не би наистина да има някой.

— Искам телета — мрачно рече Джоузеф. — Какво лошо намираш в това?

— Виж какво, Джоузеф — твърдо и спокойно започна да го поучава Бъртън, — всеки знае, че тези неща са естествени. Всеки знае, че тези неща трябва да се случват, ако искаме животът да продължи. Но хората не бива да гледат, освен ако не е необходимо. Някой може да види как се държиш.

Джоузеф едва откъсна очи от бика и се обърна към брат си:

— И какво от това? — настоятелно попита. — Да не е престъпление? Искам телета.

Бъртън сведе поглед, смутен от това, което щеше да каже.

— Хората може да започнат да приказват, ако те чуят да говориш така.

— И какво толкова ще приказват?

— Наистина, Джоузеф, трябва ли да го казвам? В Светото писание са упоменати такива забранени неща. Хората може да помислят, че интересът ти е… личен. — Той погледна ръцете си и бързо ги напъха в джобовете, като да ги предпази да не чуят изреченото току-що от него.

— Аха… — Джоузеф беше озадачен. — Значи може да кажат… Ясно — гласът му се настърви. — Може да кажат, че се чувствам като бика. Ами че то си е така, Бъртън. И ако можех да възкача някоя крава и да я заплодя, смяташ ли, че щях да се поколебая? Виж, Бъртън, този бик може да се справи с двайсет крави на ден. Ако с мисъл можеше да се направи теле, аз бих могъл да оплодя сто. Ето така се чувствам, Бъртън. — Джоузеф забеляза, че лицето на брат му посивява от ужас и отвращение. — Ти не разбираш, Бъртън — внимателно рече той. — Искам всичко да се множи, искам земята да изобилства от живот. Искам нещата навсякъде да растат.

Бъртън се навъси и му обърна гръб.

— Чуй ме, Бъртън, мисля, че имам нужда от жена. Всичко наоколо се размножава. Само аз съм безплоден. Имам нужда от жена.

Бъртън си беше тръгнал, но се извърна и процеди:

— Преди всичко имаш нужда от молитва. Ела при мен, когато почувстваш, че си в състояние да се молиш.

Джоузеф се загледа след него и с недоумение поклати глава.

— Интересно, сигурно знае нещо, което аз не знам? — рече той. — Владее някаква тайна; заради нея всичко, което мисля или правя, изглежда нечисто. Разкривали са я и пред мен, но тя не ми говори нищо.

Той прокара пръсти през дългата си коса, вдигна измърсената шапка и я сложи на главата си. Бикът се приближи до оградата, наведе глава и изпръхтя. Джоузеф се усмихна и остро изсвири. Главата на Хуанито тутакси се показа от хамбара.

— Оседлай кон — извика Джоузеф. — В този красавец има още сила. Докарай друга крава.

Трудеше се неуморно, както хълмовете, за да родят дъб — бавно и без усилие; без съмнение, че подобен стремеж е едновременно тяхното наказание и съдба. Още преди утринната светлина да прехвърли билото, фенерът на Джоузеф проблясваше през двора и изчезваше в обора. Там, сред топлите сънени животни, работеше. Поправяше хамутите, насапунисваше кожата, чистеше токите. Чесалото стържеше мускулестите хълбоци. Понякога заварваше Томас, седнал на някоя ясла в тъмното, а зад него в сламата спеше малко койотче. Братята си кимваха за добро утро.