Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Какви неща? — настойчиво попита Джоузеф.

— На отец Анджело няма да му хареса. Майка ми казваше, че земята е наша майка, че всичко живо черпи живот от майката и се връща в майката. Когато си спомням, сеньор, когато си мисля, че вярвам на тези неща, защото ги виждам, чувам ги, тогава разбирам, че не съм испанец, нито кабалеро.

— Но аз не съм испанец, Хуанито, а сега и аз, изглежда, разбирам.

Хуанито вдигна очи, пълни с благодарност, после ги сведе надолу.

Двамата мъже се загледаха в земята. Джоузеф не разбираше защо не се опита да избяга от силата, която го обсебва.

След известно време се вгледа в дъба и скелето до него.

— В края на краищата няма значение — отсече той. — Каквото и да мисля или чувствам, то не може да погуби нито духовете, нито боговете. На работа, Хуанито. Трябва да построим къщата и да завъдим добитък в ранчото. Ще продължим да работим, независимо от боговете. Хайде! — припряно каза той. — Няма какво да мислим.

И те веднага се заловиха за работа.

„Томас, още има свободна земя до моята. За всеки от вас ще има по сто и шестдесет акра. Така ще имаме общо шестстотин и четиридесет акра на едно място. Тревата е гъста и сочна, земята трябва само да се обръща. Няма камъни, в които ралото да се препъва, няма стърчащи скали. Ще основем нова общност. Само елате.“

Лятото бе обагрило тревата в кафяво и тя бе готова за коситба, когато братята и семействата им пристигнаха и се заселиха на новата земя. Томас беше най-възрастният — четиридесет и две годишен, набит, силен мъж със златиста коса и дълги руси мустаци. Лицето му беше възкръгло и червендалесто, а през тесния процеп на клепачите проблясваше студеното зимно синьо на очите. Между Томас и всички възможни видове животни съществуваше силно родство. Нерядко сядаше на ръба на някоя ясла, докато конете хрупаха сено. Ниският стон на отелваща се крава бе в състояние да вдигне Томас от леглото по всяко време на нощта, за да провери дали всичко върви добре и да помогне, ако има нужда. Когато минаваше през полето, конете и кравите виреха муцуни над тревата, душеха въздуха и го наобикаляха. Той дърпаше ушите на кучетата, докато завият от болката, причинена от силните му тънки пръсти, а когато спреше, те отново се навираха в ръцете му. Около Томас винаги се навърташе цяла сюрия полудиви животни. Преди още да е изтекъл и месец, откакто дойде на новата земя, вече имаше миеща мечка, две поотрасли койотчета, които се мъкнеха по петите му и се зъбеха на всички останали, кутия с опитомени порове и червеноопашат сокол. Освен това разполагаше и с четири помиярчета. Той съвсем не беше милозлив с животните, поне не по-милозлив, отколкото бяха те самите едни с други, но като че ли в действията му имаше справедливост, която животните оценяваха, и затова всичко живо му се доверяваше. Когато едно от кучетата, без много да му мисли, нападна миещата мечка и в сблъсъка загуби око, Томас не се трогна особено. Той издълба разкъсаната очна ябълка с джобно ножче и силно прищипа лапите на животното, за да му помогне да забрави мъчителната болка в главата. Томас харесваше животните и ги разбираше, а когато ги убиваше, не го правеше с повече чувство, отколкото проявяваха те, когато се избиваха едно друго. В него самия имаше нещо твърде животинско, за да си позволи да проявява сантименталност. Томас никога не бе губил крава, защото сякаш инстинктивно усещаше къде би се запиляло заблуденото говедо. Рядко ходеше на лов, но когато това се случеше, се насочваше право към скривалището на плячката и убиваше със скоростта и точността на пума.

Томас се сприятеляваше с животните, ала с хората нито се разбираше, нито им имаше особено доверие. Нямаше какво толкова да си каже с тях, нещата от рода на търговията, събиранията, религиозните изяви и политиката го озадачаваха и плашеха. Когато нямаше как да не отиде сред хората, се държеше настрана, мълчеше и с нетърпение очакваше да го пуснат да си върви. Единственото човешко същество, с което можеше да установи връзка, бе Джоузеф. С Джоузеф можеше да общува без страх.

Съпругата на Томас, Рама, беше силна жена с налети гърди и сключени над носа черни вежди. Тя почти винаги се отнасяше с презрение към всичко, което мъжете правеха или говореха. Рама бе способна и умела акушерка, а провинилите се деца изпитваха същински ужас от нея. Макар никога да не налагаше с камшика своите три дъщерички, те се страхуваха да не я разсърдят, защото успяваше да напипа чувствително място в душата и точно там да приложи наказанието. Тя разбираше Томас, отнасяше се с него като с животно — гледаше да е чист, нахранен и да му е топло. Стараеше се той винаги да е спокоен. Рама намираше начин да покаже, че нейните задължения — готвенето, шиенето, раждането на деца, поддържането на къщата, са най-важните неща на земята, много по-важни от нещата, които вършеха мъжете. Когато бяха послушни, децата обожаваха Рама, тъй като тя умееше да погали нежните струни на душата. Похвалите й бяха също толкова изящни и изкусни, колкото ужасни — наказанията. Тя автоматично поемаше грижата за всички деца край нея. Двете деца на Бъртън признаваха нейния авторитет за много по-неоспорим от непостоянните правила на собствената им добродушна майка, защото законите на Рама никога не се променяха, лошото беше лошо и трябваше да се наказва, а доброто беше вечно, възхитително добро. Радостно беше да си добър в къщата на Рама.