Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Когато ходя в града, ще ми правите подарък, сеньор. Подаръкът не е заплата.

Той отново се усмихна. Джоузеф му наля кафе.

— Благодаря, Хуанито. Добър приятел си.

Хуанито пъхна ръка в дъното на сомбрерото и измъкна от там писмо.

— Така и така идвам, сеньор, донесох това.

Джоузеф взе писмото и бавно се отдалечи. Знаеше какво е. Очакваше го от известно време. И земята сякаш знаеше какво е. Тревната шир притихна, полските чучулиги отлетяха и дори конопарчетата в короната на дъба престанаха да цвърчат. Джоузеф седна на купчина дърва под дъба и бавно разкъса плика. Беше от Бъртън.

„Томас и Бенджи ме помолиха да ти пиша. Онова, което трябваше да се случи, стана. Смъртта ни покрусява дори когато знаем, че е неизбежна. Татко предаде Богу дух преди три дни. Всички, освен теб, бяхме с него до последния му дъх. Трябваше да останеш още малко.

Накрая не беше на себе си. Наговори много странни неща. Не говореше толкова за тебе, колкото на тебе. Казваше, че може да живее колкото иска, но трябва да види новата ти земя. Полудял беше по тази нова земя. Разбира се, той не бе с всичкия си. Казваше: «Не знам дали Джоузеф ще успее да намери хубава земя. Не знам дали разбира достатъчно от тези работи. Трябва да отида да видя.» Говореше много как ще се рее над земята, после си въобразяваше, че наистина лети. Накрая като че ли заспа. Тогава Бенджи и Томас излязоха. Татко започна да бълнува. Наистина трябваше да запазя думите му в тайна и да не им казвам, защото не беше на себе си. Говореше как се кръстосват животните. Казваше, че цялата земя е… Не, не виждам защо трябва да пиша за това. Опитах да го накарам да се моли с мен, ала краят му бе много близък. Лошото е, че последните му думи не бяха богоугодни. Не съм казал на момчетата, защото те бяха за тебе, сякаш говореше на теб…“

По-нататък в писмото се разказваше за погребението. Накрая пишеше: „Томас и Бенджи смятат, че всички можем да дойдем на Запад, ако още има свободна земя. Молим те да ни пишеш, преди да предприемем каквото и да било.“ Джоузеф пусна писмото на земята и опря чело в дланите си. Бе вцепенен, обхванат от безразличие, но не и от тъга. Странно защо не се натъжи. Ако знаеше, че в него се надига чувство на радост и одобрение, Бъртън щеше да го упрекне. Чу как земята отново се оглася. Песента на полските чучулиги се извиси в кристални кулички от мелодия. Една катеричка се изпъчи пред входа на дупката и пискливо се разбъбри. Вятърът прошумоля за миг из тревата, усили се, а с него дойде острият аромат на трева и влажна земя. От повея величественото дърво се раздвижи и оживя. Джоузеф вдигна глава и се вгледа в сгърчените клони. И разбра. Очите му засияха от радост — простичкото, но силно присъствие на бащата, което подобно на вълна от спокойствие бе преминало през младостта му, се бе вселило в дървото.

Джоузеф вдигна ръка за поздрав и тихо промълви:

— Добре дошъл, сър. Едва сега разбрах колко самотен съм бил без вас.

Короната на дървото леко се раздвижи.

— Земята е добра, да знаете — бавно продължи той. — Ще ви хареса тук, сър.

Разтърси глава, за да прогони вцепенението, и сам на себе си се засмя, отчасти смутен от приятната мисъл, отчасти учуден на усещането за родство с дървото.

— Навярно става така, защото съм все сам. Хуанито ще ми помогне. Ще накарам и момчетата да дойдат. Хм, вече съм започнал да си говоря сам.

Внезапно го обхвана чувство за вина, като че беше предател. Стана, отиде до старото дърво и целуна ствола. Сети се, че Хуанито сигурно гледа. Извърна се и впери очи в момчето, но Хуанито бе забил поглед надолу. Джоузеф се приближи до него.

— Сигурно видя — подхвана ядно той.

Хуанито продължи да се взира в земята.

— Не, сеньор.

Джоузеф седна до него.

— Баща ми е починал, Хуанито.

— Съжалявам, приятелю.

— Искам да поговорим за това, Хуанито. Нали сме приятели. Не ми е мъчно, защото баща ми е тук.

— Мъртвите винаги са с нас, сеньор. Те никога не си отиват.

— Не, не — настоя Джоузеф. — Не е само това. Баща ми е в това дърво! Глупаво е, но искам да вярвам. Хайде да поговорим, Хуанито. Ти си роден тук. Откакто съм дошъл, още от първия ден знам, че тази земя е населена с духове. — Той замълча неуверено. — Не, не е така. Духовете са слаби сенки на реалността. Това, което обитава тези места, е по-истинско от нас. Ние сме като духове на неговата реалност. Какво има, Хуанито? Да не би умът ми да е отслабнал за двата месеца, докато бях сам?

— Мъртвите… Те никога не ни напускат. Не си отиват — отново рече Хуанито. После погледна право напред. Очите му бяха изпълнени с тъга. — Излъгах ви, сеньор. Не съм испанец. Майка ми беше индианка. Тя ме научи на някои неща.