Джон Стайнбек: Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Още през лятото на 1936 г. Стайнбек посещава лагера на сезонните земеделски работници северно от Сакраменто. От тази доброволна „командировка“ се раждат серия статии, които излизат във в. „Сан Франциско Нюс“. По-късно същата година той отново е в биваците на преселниците около Салинас и Бейкърсфийлд в долината Сан Хоакин. В писмо до приятеля си Джордж Олби той ще напише: „Не съм сигурен дали знаеш каква бомба представлява Калифорния в момента. Във всяка шупла има динамит. Ще ми се всичко да видя и всичко да чуя. В Салинас почнаха бунтове, по улиците на скъпото ми родно градче убиват хора.“ Но успехът на „За мишките и хората“ временно откъсва писателя от неговите проучвания на това характерно за американското стопанство явление, по това време вече взимащо застрашителни размери и носещо семето на една от най-разтърсващите социални катастрофи в САЩ. Стайнбек има вече достатъчно средства, за да си позволи няколкомесечно пътуване до Европа, където посещава Англия, Ирландия, Швеция и Съветския съюз. Но след завръщането си незабавно се отправя отново към лагерите на сезонните работници. „Палатките им са на половин метър във водата — пише той. — Децата седят на креватите и няма нито храна, нито огън да се сгреят.“ После изпраща серия репортажи със снимки на списание „Лайф“, но те така и пропадат, „по вътрешнополитически и хуманни съображения“. През есента на 1937 г. той заминава за Оклахома, един от най-зле засегнатите Средни щати след дългогодишните засушавания. Още през 1933 г. в този район започват да бушуват невиждани прашни бури. През 1935 г. те обхващат Тексас, Канзас, Източно Колорадо, Ню Мексико, на север стигат до Мичиган, на юг — до Луизиана. Населението веднага изковава наименование на пострадалите места — нарича ги „прашни чаши“, — а президентът Рузвелт ги обявява за бедствуващи. Разорението е пълно, пропиляна е богата реколта, земята заприличва на камък, в който нищо не никне. Изсичането на горите във Великата равнина още по времето на похода на запад казва думата си: почвата ерозира и се спрашава, необикновеното й плодородие се превръща в печален спомен. И сякаш за да стане картината още по-мрачна, над пометените житни поля се понася друг, още по-чудовищен ураган — икономически. Започва масовото окрупняване на обработваемите площи, един по един милиони декари влизат в алчните ръце на множество банки и големи компании, които пускат по тях високопроизводителна селскостопанска техника. От една страна, това е единственият начин да се възстанови почвата: изкуственото наторяване и машинната обработка ще върнат плодородието на земята. Но другото острие на ножа е по-страшно: капиталистическата собственост на земята прави излишен труда на милиони селяни, унищожава техните заселища, прогонва ги от родните им места, превръща ги в лумпени скитници. Оклахома, когато Стайнбек я посещава, е като потъващ кораб. Фермери и арендатори я напускат на дълги върволици, пътуващи кой както може, някои и пешком. Под неумолимото слънце се носи протяжното скърцане на колела, пропукват разнебитени мотори — една тъжна човешка река се отправя на запад, вечно на запад! Някой им е пришепнал, че в рая Калифорния има и работа, и хляб, и постеля… Заедно с преселниците Стайнбек пътува до родния си щат, живее в техните попътни лагери, споделя всичките им несгоди. По това време в Ню Йорк е премиерата на драматизираната му повест, канят го на приеми, искат му статии, интервюта, предлагат му екранизации на други негови произведения. Но него го няма. В едно твърде показателно писмо до литературната си представителка Елизабет Отис от началото на февруари 1938 г. той пише: „Трябва да замина за вътрешността на долината. Там гладуват близо пет хиляди семейства, не просто гладни, а именно гладуващи. Властите се мъчат да им осигуряват храна и медикаменти, но фашизирани групи от собственици на предприятия, банки и едри фермери навсякъде ги саботират, крещейки за балансирани бюджети… Така или иначе, замесих се в тази работа и сега съм длъжен да отида там, за да видя със собствените си очи и всичко да си изясня. Дали ще мога да помогна с нещо, за да им дойде умът на тези убийци? Вбесен съм. И никому нито дума за това, че, тук-виж, старите ми приятели от Фермерската асоциация отново се опитали да ми одерат скалпа, когато си свърша работата… Удивително, колко безпомощни и ненужни стават книгите пред лицето на такива трагедии!“ Същата година излиза памфлетът му „Силната им кръв“, в който анализира капиталистическата основа на селскостопанската икономика на Калифорния, иначе немислима без труда на миграционната работна ръка. Заедно с това той предлага редица реформи за урегулирането на този проблем, утежняващ се и поради факта, че селскостопанските корпорации в щата приемат враждебно сезонните работници, без да им осигуряват необходимите жизнени условия. Повечето от мерките, които Стайнбек подхвърля в „Силната им кръв“, фигурират и в програмата на Рузвелтовия „Ню Дийл“ (Нов курс), но писателят е доста по-радикален. „Нима нашият щат — завършва памфлетът — е дотолкова глупав, порочен и алчен, та не може да нахрани и облече хората? Нима няма да бъде направено нищо? Иначе гладът ще се превърне в гняв, а гневът — в ярост.“