Джон Стайнбек: Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Стайнбек вече е написал следващите си, но още непубликувани книги „Небесните пасбища“ и „Към един незнаен бог“, когато идва следващото съвпадение: през октомври 1929 г., кажи-речи, по едно и също време с излизането на „Златната чаша“, първия му отпечатан роман, на Уолстрийт е протръбен краят на следвоенния просперитет — 16 милиона акции за един ден сменят собствениците си, обезценяването им се изчислява на 15 милиарда долара, а борсовите загуби до 1931 г. ще възлязат на 50 милиарда долара. Дълбока икономическа и финансова криза, най-страшната в американската история, изведнъж затъмнява „неограничените“ простори на американската предприемчивост и страната изпада в депресия, от която не ще успее да се измъкне чак до Втората световна война. Фалират хиляди дребни и средни фирми, наново се ширва безработица, започва бързото пролетаризиране на огромни работнически маси и земеделско население. САЩ навлизат в своето „червено десетилетие“.

Джон Ърнест Стайнбек е роден на 27 февруари 1902 г. в градчето Салинас, географски и административен център на Дългата долина по поречието на река Салинас в Калифорния. Тя се спуска най-напред стръмно между хълбоците на двете планини Габилани и Санта Лучия, сетне сляга успокоена, за да се разлее в „небесните пасбища“ на един особено идиличен в миналото край, в който протича детството на писателя, и накрая стига с устието си южната извивка на тихоокеанския залив Монтерей. Долината е плодородна и затова е изпълнена с живот. Тук все още се срещат потомци на испанците, които първи са колонизирали Калифорния, на легендарните златотърсачи от времето на Джек Лондон, чиято златна треска е трябвало доста прибързано да спадне, деца и внуци на тълпи авантюристи, спрели се най-после тук, на брега на Пасифика, след непрестанното местене на границата все по̀ на запад, издигнали до испанските мисионерски църкви дървените стени на хижите си. Тук, в този „златен щат“, макар че златото не е стигнало за всички, златна се е оказала земята. Приказките за несметното богатство на калифорнийския чернозем са се превърнали в легенда, която бързо е притеглила стотици хиляди американци, да опитат тук и ръката, и късмета си в онзи класически дух на пионерска Америка, който и до ден-днешен прави Калифорния щат с най-голям прилив на населението. След Голямата криза на 30-те години и земеделските катаклизми в Средните щати насам се упътват безброй обезземлени сиромаси с вярата, че ябълките и портокалите на Калифорния ще им върнат загубения залък. Лека-полека в пасторалния пейзаж нахлуват и неизменните белези на цивилизацията: машините. Техният трясък и димът на фабричните комини окончателно изместват невинното безгрижие на хората, които, изпълнени с тъмни предчувствия, стискат шапки пред прустовете на дървените си хижи и тревожно се взират в новите табели, на които пише „банка“ или „фрут къмпани“.

По времето, когато Джон Стайнбек идва на белия свят, Салинас е селище с около четири хиляди души население. Той е единствен син в семейството на мелничар, земеделец и наивно разпален местен политикан с далечно германско потекло. Майка му носела в жилите си ирландска кръв и учителствувала в местното училище. Джон расте по вировете на реката и слуша легендите, които папратта нашепва. Тича подир говедата, натиска плуга, но и непрекъснато чете: Библията, „Изгубеният рай“ на Милтън, Джордж Елиът, Томас Харди, Флобер, Достоевски, Пушкин, Тургенев и най-вече „Смъртта на Артър“ от Томас Малори — една книга, която така ще завладее въображението му, че години по-късно ще проживее четири сезона в Англия, за да издирва вариантите на този мит и накрая да напише „Делата на крал Артър и неговите благородни рицари“ — обемист труд, който излиза едва след смъртта на автора, в 1976 г. Легендата за Артър, Ланселот и Гуиневир ще го съпътствува през цялата му писателска кариера и той ще цитира доблестните им имена в не едно свое произведение. „Литературата в моето детство се носеше във въздуха наоколо — пише той в предговора към «Делата на крал Артър…» — Библията попивах през порите си. Вуйчовците ми просто издишваха Шекспир, а «Странствуванията на поклонника» бяха размесени с майчиното ми мляко. Тези неща пълнеха ушите ми. Това бяха звуци, ритми, образи. Книгите бяха напечатани демони, сякаш клещите и свределите на жестоката инквизиция. Но ето че един ден моя леля ми подари книга, неразумно пренебрегвайки моята съпротива. Погледнах черните букви с омраза, но страниците постепенно се разкриха и ме погълнаха в себе си. Чудото стана. Библията, Шекспир и Джон Бъниан бяха за всички. Но тази книга бе моя и това беше съкратеното издание на «Смъртта на Артър» от Томас Малори.“ Странно, тъкмо в тази легенда Стайнбек вижда като през обърнат бинокъл целия свят, своя свят. „Там имаше всички пороци, които знаем, имаше също храброст, тъга и отчаяние, но най-вече доблест. И си мисля, че чувството ми за добро и зло, за дълга на благородството и съпротивата ми срещу потисниците в защита на потиснатите дойдоха тъкмо от тази тайнствена книга. Не се уплаших, когато разбрах, че както има добри рицари, така има и подли рицари. В родния ми град имаше люде, загърнати в плаща на добродетелта, за които знаех, че са лоши…“