Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Лошото бе, че сутрешният бизнес се оказа по-оживен, отколкото очаквах. Слънцето започна да пече зло, нямаше почти никакъв вятър — точно оня вид време, което подгонва хората да заминат нанякъде независимо от желанията си. А мен ме чакаше цяла опашка клиенти. Поне в едно бях сигурен: ако ще чудо да стане, пак ще имам нужда от помощник. И ако Алън не успее да се справи, ще го уволня и ще назнача някой друг.

Към единайсет пристигна господин Бейкър и заяви, че бърза. Наложи се да помоля неколцината клиенти да ме изчакат и влязох с него в склада.

Пъхна в ръцете ми един голям плик и един по-малък и поради забързаността си нададе нещо като стенографски лай:

— Според Том Уотсън с нотариалния акт няма проблем. Но няма представа дали е заложен срещу някакъв заем. Според него не е. Това тук са документите по прехвърлянето. Нужни са подписи там, където съм отбелязал. Парите са маркирани, а серийните им номера — записани. Ето ти и готов чек за цялата сума. Остава само да го подпишеш. Съжалявам, ама ми се налага да бързам, Итън. Много мразя така да претупвам нещата.

— Наистина ли одобрявате онова, което възнамерявам да направя?

— По дяволите, Итън, след като хвърлих толкова труд…

— Извинявайте, сър. Извинявайте. Знам, че сте прав.

— Положих чека върху кашон консервирано мляко и го подписах с химическия си молив.

Макар и да бързаше, господин Бейкър го огледа внимателно.

— За начало му предложи две хиляди. И вдигай офертата си с по двеста долара. Естествено, знаеш, че по сметката в банката са ти останали само петстотин. Господ да ти е на помощ, ако парите не ти стигнат.

— Ако няма утежнения по магазина, не мога ли да взема заем срещу него?

— Може, стига да си готов лихвите да те погълнат изцяло.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Не се разнежвай, Итън. И не му давай да ти се оплаква колко е беден. Той направо може да те омагьоса. Всички макаронаджии го могат. Само не забравяй за Номер едно.

— Страшно съм ви благодарен.

— Трябва да вървя — рече. — Да стигна до магистралата преди обедния трафик. — Изхвърча навън, като насмалко не повали на изхода госпожа Уилоу, която междувременно бе опипала всеки пъпеш по два пъти.

Лудницата почти не стихна. Сигурно жегата, която се стелеше по улиците, изнервяше хората, та ги избиваше на кавга. Създаваха впечатление, че се запасяват не за празници, а за някакво катастрофално събитие. И да исках, нямаше да имам време дори на Морфа сандвича да му занеса.

Не само обслужвах клиентите. Трябваше и очите да си отварям. Голяма част от клиентите бяха курортисти, непознати в града, които, ако не ги наблюдаваш, веднага открадват по нещо. Просто не могат да се въздържат. И невинаги вземат нещо, което наистина им трябва. Най-много жертви дават малките опаковки с луксозни стоки — пастета от гъши дроб, хайвера на зърна и консервираните печурки. Тъкмо затова Маруло ме караше да ги държа зад тезгяха, където не се предполага да влизат купувачи. Научи ме, че не било хубаво за бизнеса да заловиш крадец. Това изнервяло останалите, понеже — поне в мислите си, да речем — всички изпитвали чувство за вина. Единственият що-годе приемлив начин било да припишеш загубата другиму. Но щом видех някой да се приближава „нехайно“ към определени лавици, можех да прекъсна намеренията му с думи като: „Тези коктейлни лукчета излизат много на сметка.“ Виждал съм купувачи да подскачат така, сякаш съм разчел мислите им. Най-гадна от всичко обаче ми е подозрителността. Страшно неприятно е да си подозрителен. И ме хваща яд, понеже заради един-единствен човек по този начин обиждаш купища други.

Денят се точеше към някаква тъга и самото време едва пъплеше. След пет пристигна шеф-полицаят Стоуни — дългучест, смръщен и вкиснат. Купи си вечеря полуфабрикат — пържола по селски, моркови и картофено пюре — сготвени и замразени в алуминиева тавичка, нуждаещи се само от претопляне.

— Май слънцето те е понапекло повечко, шефе — рекох.

— Нищо ми няма. Добре съм. — Имаше многострадален вид.

— Искаш ли два от тези?

— Един ми стига. Жената замина на гости. На ченге отпуск не се полага.

— Жалко.

— А може така да е и по-добре. С цялата тая пасмина новодошли така или иначе нямаше да ме оставят да си седя у дома.

— Чух, че си пътувал.

— Кой ти каза?

— Уили.

— Тоя що не си затваря голямата уста?

— Нищо лошо нямаше предвид.

— То и лошо за да сториш, пак акъл трябва. А неговият е толкова малко, че току-виж и от пандиза не го опазил.