Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Онази Дебора, що ме пращаше на Голгота като дете, бе прецизно настроена машина по отношение на думите. Не търпеше да й се лигавят, нито на мен ми даваше да си играя с тях. Каква власт имаше само тази жена! Ако си е мечтаела за безсмъртие, поне в моя ум бе успяла да го постигне. Когато ме видя веднъж да прокарвам пръст по загадъчната крива, тя каза:

— Итън, туй чудато нещо току-виж се превърнало в твоя талисман.

— Какво е това „талисман“?

— Ако ти го кажа, ще ме слушаш с половин ухо и ще научиш само половината. Потърси го сам в тълковния речник.

Толкова много думи притежавам само защото леля Дебора първо разпалваше любопитството ми, а после ме принуждаваше да го задоволявам със собствени усилия. Естествено, аз отвърнах: „Много ме интересува!“ Но тя знаеше, че ще се промъкна към думичката сам, затова ми я изреди буква по буква, та да я намеря по-лесно. Т-а-л-и-с-м-а-н. Вземаше думите съвсем присърце, мразеше неправилното им използване, както и изобщо непохватното отношение към всяко фино нещо. Сега, толкова години по-късно, страницата е все още пред очите ми, както и моя собствен образ, сбъркал правописа на „талисман“. На арабски представляваше само някаква къдрава линия с луковица на края. Гръцкият обаче знаех как се произнася благодарение на острия език на въпросната старица. „Камък или друг предмет с издълбани по него фигури или знаци, на които се приписват окултните сили на планетарните влияния и вселенните съзвездия, под които е бил изработен. Носен обикновено като амулет да пази от зло или да носи късмет на притежателя му.“ След което ми се наложи да търся значението на „окултни“, „планетарни“, „вселенни“ и „амулет“. Винаги така ставаше. От една дума гръмваха още няколко, като по шнур с фойерверки.

Когато след време я попитах: „Ти вярваш ли в талисмани?“, тя ми отвърна:

— Какво значение има в какво вярвам?

Поставих я в ръцете й:

— Какъв е смисълът на тази фигура или знак?

— Този талисман е твой, а не мой. И означава онова, което ти искаш да означава. Върни го обратно в шкафа. Някой ден ще му дойде времето да е с теб.

Сега, докато вървях в пещерата под брястовете, тя беше толкова жива, колкото тогава, а това си е истинско безсмъртие. Издълбаната линия минаваше над себе си и под себе си, околовръст и пак отгоре и отдолу — змия без глава и без опашка, без начало и без край. И я бях взел със себе си за пръв път — да ме пази от зло ли? Да ми носи късмет? И на гледането на карти не вярвам, а безсмъртието винаги ми е приличало на хилаво обещание за утешение на неудачниците.

Очертаната със светлина граница на изток отбелязваше юли — юни си беше заминал през нощта. И ако юни е злато, юли е месинг; ако юни е сребро, юли е олово. Юлските листа са тежки, дебели и струпани. Юлската птича песен представлява пръдлив безстрастен припев, понеже гнездата вече са празни и пухкавите пиленца залитат несръчно. Не, юли не е в никакъв случай месец на обещанието, нито на изпълнението. Плодът се налива със сок, но няма нито сладост, нито цвят; царевицата е отпуснат зелен вързоп с млад жълт пискюл. Тиквите все още носят пъпни корони от изсъхнали цветове.

Минах по „Порлок“ — кръстена на дебелия и самодоволен Порлок. Натрупалият се месинг на зората очертаваше розови храсти, натежали от цветове на средна възраст, приличащи на жени, чиито корсети вече не успяват да скрият надуващото се коремче независимо от това, че краката им продължават да са хубави.

И както вървях бавно, осъзнах, че не казвам, но вътрешно усещам сбогуване — но не и „на добър път“. „На добър път“ звучи с някаква приятна нега. „Сбогом“ е кратко и окончателно — дума с остри зъби, способни да прегризат връвта, свързваща миналото с бъдещето.

Стигнах до старото пристанище. Сбогом на кое? Не знаех. Не се сещах. Май ми се щеше да се отбия до моето си Място, но за всеки паразитиращ от морето бе ясно, че приливът в момента бе в най-горната си точка, така че Мястото щеше да е залято от тъмни води. Снощи видях луната, само на четири дни след новолунието — с вид на удебелена, извита хирургическа игла, все пак достатъчно здрава, за да придърпа прилива в пещерното устие на Мястото.

Нямаше нужда да посещавам бараката на Дани, воден от някаква надежда. Светлината вече ми стигаше, за да забележа изправените треви по пътеката, където обикновено лежаха повалени от стъпките на Дани.

Старото пристанище бе осеяно с летни платноходки — издължени корпуси с платна, увити в пристегнати брезентови калъфи и само тук-таме някой ранобудник бе вече готов, поставил кливера и грота, а изваденото от калъфа главно платно оформяше огромно бяло изпомачкано гнездо върху палубата.