Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Добре де, да кажем, че не желая да са ми ясни.

— Нищо чудно, че те наричат Лисицата на Уолстрийт. С тоя леден, елмазен ум за бизнес… направо тръпки ме побиват.

— Заминаваме на пътешествие — отвърна. — Заминаваме на двудневно пътешествие.

Как да не я обича човек, по дяволите? Как да не я обожава? „Коя е тази Мери, каква е тя-я-я?“, пропях, събрах празните бутилки за мляко и тръгнах на работа.

Изпитвах нужда да настигна Джои, просто ей така, да усетя настроението му, но изглежда, бях закъснял с някоя секунда или той бе подранил с толкова. Когато свърнах по главната улица, той вече влизаше в кафенето. Последвах го и седнах на столчето до него.

— Ти ми създаде този навик, Джои.

— Здрасти, господин Холи. Кафето доста си го бива.

Поздравих и старата си съученичка:

— Добрутро, Ани.

— Редовен клиент ли ще ми ставаш, Ит?

— Изглежда. Една чаша, черно.

— Черно ще е.

— Черно като очите на отчаян човек.

— Моля?

— Черно.

— Ако в това тук виждаш нещо да се белее, Ит, ще ти налея друго.

— Как вървят нещата, Морфа?

— Както винаги, само че по-зле.

— Искаш ли да се трампим?

— С най-голямо удоволствие, и то точно преди дългия уикенд.

— Не само ти си претоварен, Джои. Хората се запасяват и с продукти.

— Сигурно. Само че и през ум не ми беше минавало.

— Храна за пикник: консервирани зеленчуци, кренвирши и — опазил ни Бог — бонбони от градинска ружа. Тежък ден ли ти се очертава?

— С Четвърти юли в понеделник и при такова хубаво време иска ли питане? Но най-лошото е, че Бог Всемогъщи изпитва нужда да си почива и забавлява навръх планината.

— Господин Бейкър ли?

— Не — Джеймс Г. Блейн 62 62 James Gillespie Blaine (1830–1893) — виден американски политик. — Б.пр. .

— Трябва да го видя. На всяка цена.

— Ами, опитай се, пък дано успееш. Подскача като монета в дайре.

— Мога да ти донеса сандвичите на бойния ти пост, Джои.

— Току-виж и дотам е опряло.

— Днес е мой ред да плащам — рекох.

— Окей.

Пресякохме заедно улицата и влязохме в страничната.

— Звучиш ми тъжен, Джои.

— Тъпо ми е. Писна ми от хорските пари. Имам среща със страхотна мацка за уикенда, но толкова ще съм скапан, че няма да ми се оправи настроението. — Напъха обвивката на една дъвка в ключалката, каза „довиждане“ и затвори вратата. Аз я бутнах да се отвори.

— Джои, в крайна сметка да ти нося ли сандвич?

— Благодаря. Няма нужда — провикна се той от мрачната, воняща на подова смазка вътрешност. — Виж, за петък, събота сигурно ще ми потрябва.

— Не затваряте ли на обед?

— Нали ти казах. Банката затваря, но не и Морфи.

— Обади ми се, като огладнееш.

— Благодаря… много благодаря, господин Холи.

Нямах какво да кажа на войските ми по стелажите тази сутрин освен: „Добро утро, господа. Свободно.“

Секунди преди да стане девет, въоръжен с престилката и метлата, бях вече отпред и премитах тротоара.

Господин Бейкър е тъй редовен, че направо го чуваш как тиктака, и съм сигурен, че в гърдите му има часовников механизъм. Осем и петдесет и шест, петдесет и седем — ето го, задава се по „Брястова“; осем и петдесет и осем — пресича; осем и петдесет и девет — вече е пред остъклената врата, където аз го пресрещам с метла в ръката:

— Господин Бейкър, налага се да поговорим.

— Добрутро, Итън. Ще ме изчакаш ли само за минутка? Влизай, влизай.

Последвах го и — точно както го описваше Джои — попаднах на религиозна церемония. Всички застанаха едва ли не „мирно“ в мига, в който голямата стрелка се изправи вертикално и посочи, че е девет. Откъм огромната блиндирана врата на трезора се чу щракане и жужене. След това Джои набра магическите числа и завъртя колелото, което издърпа резетата. Светая светих се отвори бавно и тържествено и господин Бейкър прие почетния караул на строените пари. Самият аз стоях от другата страна на парапета като смирен вярващ, чакащ да получи светото причастие.

Господин Бейкър се извърна:

— Кажи, Итън. С какво мога да съм ти полезен?

— Налага ми се да проведа с вас конфиденциален разговор, а не мога да оставя магазина.

— Не може ли да изчака?

— Боя се, че не.

— Трябва да си назначиш помощник.

— Знам.

— Ще дойда след минутка. Някаква вест от Тейлър?

— Засега не. Но съм пуснал пипала.

— Ще направя всичко възможно да дойда.

— Благодаря, сър. — Убеден бях, че ще намине.

Така и стана, след по-малко от час, при което изчака и последния купувач да излезе.

— Добре. Казвай сега какво има, Итън.