Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Сигурен бях, че господин Бейкър ще замине на почивка, най-вероятно в петък следобед през уикенда на Четвърти юли. За да постигне желания ефект преди датата на изборите, бурята следваше да избухне същия този петък или съботата, а логиката диктуваше, че господин Бейкър би предпочел да го няма, когато шокът връхлети. Това, разбира се, мен не ме засягаше особено. Моето бе по-скоро упражнение по предвидливост, но все пак налагаше да предприема определени ходове още от четвъртък, за всеки случай — да не би да решеше да отпътува още същата вечер. Съботният ми ход бе толкова отработен на практика, че можех да го изпълня и в спящо състояние. Ако изпитвах някакъв страх в това отношение, по-скоро бих го определил като лека сценична треска.

На 27 юни, понеделник, Маруло пристигна скоро след като отворих. Развъртя се, огледа с особен поглед стелажите, касовия апарат, хладилния шкаф, после влезе в задния склад и пак се огледа. Изражението му беше такова, сякаш го вижда за пръв път в живота си.

— Ще пътуваш ли за Четвърти? — рекох.

— Защо ме питаш?

— Защото всички, които могат да си го позволят, заминават нанякъде.

— О! Че къде мога да отида?

— Където ходят и останалите. До планината Катскилс, дори и в Монток на риба. Сега е пълно с пасажи от риба тон.

Само при мисълта как се бори с четиринайсеткилограмова мятаща се риба артритът проряза ръцете му, та ги сви и направи болезнена гримаса.

Насмалко да го попитам кога се кани да ходи в Италия, но ми се стори прекалено. Вместо това се приближих и подхванах десния му лакът.

— Алфио — казах, — ти си луд човек. Защо не потърсиш някой от най-добрите специалисти в Ню Йорк? Сигурно има начин да спрат тия болки.

— Не вярвам.

— Че какво би загубил? Опитай, хайде.

— На теб какво ти пука?

— Не ми пука. Но вече сума ти години работя тук за едно тъпо макаронаджийско копеле. Помияр да го болеше толкова, пак щеше да ми домъчнее. Идваш, мърдаш си ръцете, после половин час не мога да се оправя.

— Съчувстваш ли ми?

— Ами! Просто ти се подмазвам да ми вдигнеш заплатата.

Изгледа ме с поглед на хрътка, със зачервени клепачи, тъмнокафяви ириси и черни зеници, слети в едно. Накани се да каже нещо, после се отказа.

— Добро момче си ти — рече.

— Не разчитай на добротата ми.

— Добро момче! — рече рязко, но сякаш изненадан от собствения си изблик на чувства, излезе от магазина и си замина.

Тъкмо отмервах килограм зелен фасул на госпожа Дейвидсън, когато Маруло се втурна обратно. Застана на входа и ми изкрещя.

— Вземи моя понтиак.

— Какво?

— Замини някъде в неделя и понеделник.

— Не мога да си го позволя.

— Вземи и децата. Обадих се в гаража да ти дадат моя понтиак. С пълен резервоар.

— Чакай малко.

— Ти върви по дяволите. Вземи децата. — Хвърли нещо като топка към мен, която описа крива и падна във фасула. Госпожа Дейвидсън го изгледа как замина като пушилка по улицата. Измъкнах зелената топка от фасула — три сгънати на плътни квадратчета банкноти от по двайсет долара.

— Какво му стана?

— Италианец е — емоционален.

— Сигурно, щом чак пари хвърля!

До края на седмицата не се вясна повече, а аз нямах нищо против. Досега не бе заминавал никъде, без да ме предупреди. Сега все едно минаваше някакъв парад, стоях и го гледах, знаех кой ще е следващият макет и въпреки това се взирах очаквателно да зърна появата му.

Понтиакът не влизаше в сметките ми. Никога не бе давал колата си никому. Настъпило бе някакво необичайно време. Изглежда, някаква външна сила или план бе поела контрол над събитията и те направо се сбутваха като говеда по рампата към вагона. Знам, че и противоположното може да е вярно. Понякога силата или планът отклоняват и рушат, независимо колко внимателно си предвидил всичко. Сигурно точно затова вярваме, че има добър и лош късмет.

В четвъртък, трийсети юни, се събудих, както обикновено, в черния перлен мрак на утрото, а сега, почти в скута на лятото, това означаваше доста рано. Бюрото и стола очертаваха само тъмни петна, а картините бяха само леко по-светли загатвания. Белите пердета на прозорците сякаш вдишваха и издишваха, тъй като много рядко сутрин няма поне лек повей откъм сушата.

Измъквайки се от съня, имах предимството да съм в два свята — многопластовата твърд на съня и временните състояния на пробудения мозък. Протегнах се хубаво — луксозно гъделичкащо усещане. Сякаш кожата се свива през нощта и човек трябва да я принуди да възвърне дневните си размери, като издуе мускулите си, откъдето идва и приятният сърбеж.