Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Първо прегледах онези сънища, които бях запомнил, така, както се прелиства вестник да видиш дали има нещо интересно или важно. След което изследвах предстоящия ден за все още неслучилите се събития. Последва едно упражнение, на което ме бе научил най-свестният офицер, на когото съм попадал. Казваше се Чарли Едуардс — майор на неопределена средна възраст, може би повечко, отколкото се полага на един полеви командир, но беше страшно кадърен. Семейството му бе голямо — хубавка жена и четири дечица като аптекарски шишета, та само да му позволеше, сърцето му би се разбило от обич и болка по тях. Та точно това ми каза той. В неговия смъртоносен бизнес не можел да си позволи вниманието му да се изкривява и раздвоява от обич, поради което си беше създал един свой метод. Сутрин, стига да не го вдигнели внезапно по тревога, разтварял ума и сърцето си към семейството. Спомнял си за всеки един от тях по отделно, как изглежда, какво представлява; погалвал всеки един и му казвал колко много го обича. Все едно вземал от някакъв шкаф нещо ценно, оглеждал го, опипвал го, целувал го и го връщал на мястото му; накрая им казвал нежно едно общо „довиждане“ и затварял вратата на шкафа. За всичко това му трябвал половин час, ако му го дадели, след което през целия ден не му се налагало да си мисли за тях. Така можел да се посвети най-пълноценно, без да се разкъсва от противоречиви мисли и чувства, на работата си — да убива хора. По-добър офицер от него не познавам. Помолих го да ми разреши да използвам метода му и той се съгласи. Когато загина, единствената ми мисъл бе, че е изживял живота си хубаво и пълноценно. Бе получил полагащите му се удоволствия, изживял любовта си, изплатил дълговете си; колко са хората, успели дори да се приближат до подобна цел?

Невинаги прилагах метода на майор Чарли, но в ден като днешния четвъртък, през който вниманието ми следваше да е колкото се може по-неотклонно, се събудих при първия процеп във вратата на деня и посетих семейството си така, както майор Чарли посещаваше неговото.

Посетих ги в хронологичен ред, като първо се поклоних на леля Дебора. Кръстили я били на пророчица Девора, съдия над Израиля 61 61 Съд. 4:4. — Б.пр. , а някъде четох, че по онова време съдиите били и пълководци. Вероятно е оправдала името си. Пралеля ми наистина бе способна да ръководи армии. Строяваше идеално пълчищата мисли. Радостта ми да събирам видимо съвсем безполезни знания ми е наследство от нея. Но колкото и да беше строга, бе заредена и с любопитство и не търпеше хора, които, не притежаваха това качество. Засвидетелствах й уважението си. Вдигнах специален тост в чест на Стария капитан и склоних глава пред баща ми. Поднесох почитания дори на необитаваната дупка в миналото ми, наречено моя майка. Не успях да я видя. Умряла, преди аз да успея да го сторя, оставяйки в миналото само една дупка, където трябваше да се намира тя.

Само едно нещо ме притесни. Образите на леля Дебора, Стария капитан и баща ми отказваха да се изяснят. Очертанията им бяха смътни и неравни, вместо да са контрастни като на снимка. Сигурно и спомените в ума избледняват като старите фотографски плаки — фонът пуска своите пипала и поглъща сниманите. Не можех да ги съхраня вечно.

Следващата трябваше да е Мери, но нарочно я отложих за по-късно.

Привиках образа на Алън. Но не успях да намеря ранното му лице — лицето на радост и вълнение, което ме караше да вярвам, че човекът се поддава на съвършенство. Появи ми се такъв, какъвто бе станал — намусен, самонадеян, негодуващ, дръпнат и таящ болката и озадачеността на възмъжаването — ужасно, мъчително време, когато се чувства длъжен да захапе всеки, който му попадне, включително и себе си, като куче в капан. Дори в привикания от мен образ не можеше да се отърве от своето мъчително недоволство, така че го отместих настрана, като само му казах: „Знам. Помня колко е гадно и не мога да ти помогна. Никой не може. Мога само да ти кажа, че все един ден ще свърши. Но ти това не можеш да го повярваш. Върви в мир — върви с обичта ми, нищо, че напоследък направо не се понасяме взаимно.“

Елън ми донесе прилив от удоволствие. Хубавелка ще е тя, по-хубава и от майка си дори, само веднъж личицето й да достигне своята крайна форма; тогава ще придобие и необичайната властност на леля Дебора. Всичките й настроения, жестокости и изблици на нерви са чисто и просто съставките на една бъдеща обична красавица. Убеден съм в това, понеже я видях права на сън, притиснала розовия талисман към гръдта си с вид на напълно реализирала се жена. А самият талисман, както имаше и все още има огромно значение за мен, има значение и за Елън. Най-вероятно именно тя ще пренесе и предаде нататък всичко онова, което е безсмъртно у мен. Приветствайки я, аз я прегръщам, а тя, типично в неин стил, гъделичка ухото ми и се изкикотва. Моята Елън. Моята дъщеря.