Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Хуква той бързо от страх и достига полята смълчани, вие високо, напразно се мъчи слова да изрича.

Съзнателно беше избрана къща, която да не се отличава с нищо: нито много голяма, нито твърде малка, не особено добре поддържана, но в никакъв случай не и занемарена. Тя беше разположена на малко парче земя недалече от град Нюарк, щата Делауеър, в гъсто населения окръг Нюкасъл, който претърпя тежък удар, когато през 2008 година затвориха монтажния завод на „Крайслер“, заедно с близкия дистрибуторски център „Мопар“. Обаче Университетът на Делауеър беше на мястото си, а 20 000 студенти могат да похарчат доста пари, ако си го поставят за цел.

Изборът на Нюарк не бе изненадващ за човека, когото преследвахме. Градът се намираше близо до границите на три щата - Пенсилвания, Ню Джърси и Мериленд - и едва на два часа път с кола от Ню Йорк. Но това беше само една от безбройните миши дупки, които си беше подготвил; придобивал ги бе през годините с посредничеството на адвоката, който го защитаваше. Единствената отличителна особеност на този имот бе количеството консумирано електричество: тук сметките бяха много по-високи, отколкото в другите му свърталища, които бяхме открили. Това място, изглежда, се използваше редовно. Беше повече от склад за неговите колекции. Нещо като база.

Той наричаше себе си Кушиел, но ние го знаехме като Колекционера. В края на миналата година Колекционера уби наш приятел на име Джаки Гарнър. Според своята представа за справедливост той би нарекъл това „око за око“, а и Джаки действително бе допуснал ужасна грешка, заради която бе загинала близка на Колекционера. За отмъщение той го беше застрелял безмилостно, въпреки че Джаки е бил без оръжие и на колене, и като капак на всичко бе дал да се разбере, че сега всички ние също сме взети на мушка. Преследвахме Колекционера заради онова, което бе сторил на един от нашите, но бяхме наясно, че е само въпрос на време, докато реши, че може да сме по-малка заплаха за него с два метра пръст над главите ни. Намерението ни бе да го заловим и убием, преди да се стигне дотам.

В една от стаите на къщата светеше лампа. Всички останали помещения бяха тъмни. На алеята бе спряна кола - тъкмо нейното пристигане ни беше предупредило, че е възможно Колекционера да е тук. В храстите край алеята бяхме поставили двойна безжична сигнална система, която се задействаше при прекъсване на лъчите ѝ. Системата работеше с таймер, така че щеше да изпрати сигнал до телефоните ни само ако двата лъча не бъдат прекъснати два пъти в течение на десет минути. С други думи, не пречеше на доставките, но всяко превозно средство, което влезе в имота и остане там по-продължително време, щеше да задейства алармата.

Разбира се, това бе основано на предположението, че Колекционера няма да дойде пеша или с такси, но ние решихме, че при толкова много врагове той няма да остави на случайността всичките си пътища за бягство и ще има на разположение поне един добре поддържан автомобил. Вдясно от къщата имаше гараж без прозорци, но когато разбрахме за съществуването на този имот, не рискувахме да проникнем в него. Дори поставянето на малките безжични инфрачервени трансмитери беше пресметнат риск и бе предприето едва след като щателното оглеждане на двора не установи присъствие на други подобни системи освен всички онези, които бяха използвани за обезопасяването на самата къща.

- Какво мислиш? - попита Луис.

Тъмната му кожа улавяше малко от лунната светлина и това засилваше още повече впечатлението, че е рожба на нощта. Той носеше тъмен памучен панталон, пристегнат в глезените, и черно памучно яке „Белстаф“, чиито копчета и токи бяха махнати до едно и заменени с такива, които не отразяват светлината. Изглеждаше страхотно, но той винаги си беше изтупан.

- Че краката ми започват да се схващат - каза Ейнджъл. - Ако скоро не се размърдаме, ще трябва да ме внесете на носилка.

Ейнджъл не държеше да е изтупан. Облеклото му беше функционално и без фирмени етикети. Просто предпочиташе нещата такива. Прошарената му коса беше скрита под плътно прилепваща черна шапка. Без нея изглеждаше на годините си. Той беше по-стар от Луис и мен и в последно време бе станал по-мълчалив и по-предпазлив. Смъртта хвърляше сянка върху него, както соколът простира криле над умираща плячка.