Джон Коннолли - Вълкът през зимата

В покрайнините на Нюарк мъж в тъмно палто наблюдаваше преминаващите пожарни коли. Накуцваше леко, разчитайки повече на десния крак, а единият ръкав на палтото му беше скъсан. Фаровете на пожарните осветяваха за кратко слабото му лице, зализаната назад тъмна коса и тънката струйка кръв, която се стичаше по челото му. Този път малко оставаше да го заковат, съвсем-съвсем малко...

Колекционера запали цигара и пое дълбоко дима.

Вълкът беше млад, сам и ранен, ребрата му се брояха под ръждивокафявата козина. Вървеше, накуцвайки, към града. Вълчата глутница беше изтребена край бреговете на река Сейнт Лорънс, но по това време той вече бе завладян от потребността да се скита и когато ловците дойдоха, тъкмо беше поел на юг. Глутницата му не беше голяма: общо дванайсет животни, водени от алфа-вълчицата, която бе негова майка. Всички тях вече ги нямаше. Той се беше спасил от разправата, като бе прекосил реката по зимния лед, трепвайки при звука на всеки пушечен изстрел. Когато наближи границата на Мейн, се натъкна на втора, по-малка група мъже и беше ранен от куршум на ловец в лявата предна лапа. Поддържал бе раната чиста и тя не се бе инфектирала, но бе увреден някакъв нерв и никога повече нямаше да е толкова силен, нито толкова бърз, колкото преди. Раняването щеше да го довърши, рано или късно. То вече го правеше по-бавен, а бавните животни винаги стават нечия плячка. Беше истинско чудо, че бе стигнал толкова надалече, но нещо - някаква лудост - го тласкаше все напред и напред, по на юг и по на юг.

Пролетта вече наближаваше и скоро снегът щеше да започне да се топи. Само да преживее остатъка от зимата и храната щеше да стане по-изобилна. Засега се намираше в жалкото положение на мършояд. Беше немощен от гладуването, но този следобед бе уловил миризма на млад елен и следата го бе отвела до покрайнините на града. Подушваше страха и объркването му. Еленът бе уязвим. Ако успееше да го доближи, може би щеше да събере достатъчно сили и бързина, за да го повали.

Вълкът подуши въздуха и долови движение между дърветата вляво от себе си. Еленът стоеше неподвижно в гъсталака, предупредително вирнатата му опашка бе сигнал за опасност, но вълкът усещаше, че не той е причината. Подуши отново въздуха. Подви опашка между краката и отстъпи назад с долепени до главата уши. Зениците му се разшириха, оголи зъби.

Двете животни, хищник и плячка, за миг застинаха, обединени от страха, а после побягнаха - вълкът на изток, еленът на запад. Всякакви мисли за глад и храна бяха изчезнали. Останал бе само инстинктът да бяга.

Но беше ранен и изтощен и все още бе във властта на зимата.

В „Пиърсънс Дженерал Стор енд Гънсмитъри“ 4 4 Смесен магазин и оръжейна работилница на Пиърсън. - Бел. прев. беше запалена само една лампа. Тя осветяваше маса, около която седяха четирима възрастни мъже, всеки от които гледаше картите си.

- Господи - каза Бен Пиърсън, - това са най-слабите карти, които някога са ми се падали. Кълна се, че ако лично не бях гледал как се раздават, никога нямаше да повярвам. Дори не съм подозирал, че може да има толкова слаби карти.

Никой не му обърна внимание. Бен Пиърсън можеше да държи четири аса, раздадени му лично от Христос, и въпреки всичко да се оплаква. Това бе неговата версия на блъфиране. Разработил я бе като начин за отвличане на вниманието от своите правилни черти, които бяха така изразителни, че издаваха всяка преминала през главата му мисъл. В зависимост от разказваната история Бен можеше да бъде най-добрият или най-лошият слушател, който човек може да си пожелае. Беше едва ли не прозрачен като дете, или поне създаваше такова впечатление. Макар да беше прехвърлил седемдесетте, бялата му коса бе все още гъста и лицето му бе относително гладко. Това доста го подмладяваше.

По един или друг начин „Пиърсънс Дженерал Стор енд Гънсмитъри“ беше притежание на четири поколения от неговото семейство и въпреки това пак не бе най-старият бизнес в град Проспъръс, щата Мейн. На мястото, където сега се намираше бирария „Проспъръс“, е имало пивница още през осемнайсети век, а магазинът за облекла „Джена Марлис - Лейди енд Лейс“ съществуваше от 1790 година. Имената на първите заселници продължаваха да отекват по улиците на Проспъръс, с което малко други градове можеха да се похвалят. Корените на повечето от тях бяха в Дърам и Нортъмбърланд, в североизточния край на Англия, защото първите заселници в Проспъръс бяха тръгнали тъкмо оттам. Сред по-разпространените фамилии се срещаха Скот, Нелсън, Лидъл, Харпър, Емърсън и Голайтли, но имаше и други, по-малко познати: Брантингам, Клакстън, Стобърт, Прайърмън, Джоблин, Хъдспет...