Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „излизам“? - сопна му се Пиърсън. - Та ти едва погледна онези карти пред себе си, преди да ги хвърлиш, като че ли са отровни.

- Ръката ми не става за нищо.

- През последните осем раздавания прибра почти долар от мен - каза Томас. -Най-малкото, което можеш да сториш, е поне да дадеш възможност човек да си върне загубеното.

- Ти какво искаш, просто да ти броя парите ли? Нямам карти. Това е стратегическа игра: рискуваш, когато си силен, излизаш, когато си слаб.

- Можеше да блъфираш. Можеше поне да си направиш труда.

Между тях винаги беше така. Харесваха се взаимно, но удоволствието, което всеки от двамата получаваше от компанията на другия, бе правопропорционално на неприятните положения, в които се поставяха по време на играта.

- Аз донесох уискито - изтъкна Люк. - Ако не бях аз, щяхте да пиете „Олд Кроу“.

Чу се одобрително мърморене.

- Да, това се пие - каза Колдър, натъртвайки на „това“. - Адски добро е.

Всички се редуваха да носят бутилката за седмичните сбирки на покер, макар че тя обикновено стигаше за две вечери, и беше въпрос на гордост да донесеш нещо, което да задоволява донякъде всички вкусове. Люк Джоблин бе запознат с шотландското уиски по-добре от останалите и тази вечер пиеха осемнайсетгодишен скоч от „Талискър“, единствената спиртоварна на остров Скай. Беше малко прекалено ароматен за небцето на Томас, който обаче не можеше да не признае, че е много по-добър от „Дъ Гленливет“, неговия избор отпреди няколко седмици. Но Томас никога не си бе падал по твърдия алкохол и предпочиташе виното. Той разклати по навик уискито още веднъж и отпи малка глътка. Започваше да му харесва все повече и повече. Със сигурност нямаше да е трудно да свикне с него.

- Може би този път ще ти позволя да излезеш - каза той.

- Много великодушно от твоя страна - отвърна Люк.

Накрая Колдър взе пода с флеш, както Томас бе предположил. Тази вечер никак не му вървеше. Ако продължаваше така, щеше да се наложи да развали още един долар.

По мълчаливо съгласие си дадоха малка почивка. Разговорът се насочи към местните теми: делови взаимоотношения, слухове, любовни връзки и проблеми в града, на които трябваше да се обърне внимание. Три корена почти бяха пробили тротоара на „Мейн Стрийт“, а сградата на общината се нуждаеше от нов парен котел. Беше възникнал спор за старата къща на Палмърови, която три семейства искаха да купят за децата си. Палмърови, необщителна семейна двойка дори по стандартите на града, бяха починали, без да оставят потомство, и бяха прекъснали своя род в Проспъръс. Приходите от техните имоти трябваше да бъдат разпределени между различни благотворителни фондове, като една част щеше да отиде и в централния фонд на града. Но жизненото пространство в Проспъръс се котираше високо и къщата на Палмърови, макар малка и нуждаеща се от известен ремонт, бе много желана. Всяка нормална община би позволила да надделее пазарният механизъм и къщата да отиде при онзи, който предлага най-много пари. В Проспъръс обаче не се процедираше по този начин. Решението за продажбата на къщата щеше да бъде взето в зависимост от това кой я заслужава, кой е най-много в правото си да претендира за нея. Щеше да се проведе обсъждане и да се постигне съгласие. Семейството, което евентуално купи къщата, щеше да заплати известно обезщетение на останалите. Разбира се, Люк Джоблин щеше да получи своята комисиона, но щеше да си я изработи.

На практика сбирката им на покер изпълняваше ролята на неофициална среща между повечето градски съветници. Само Колдър Айтън не участваше в разискванията. Заседанията го отегчаваха и той винаги одобряваше решенията на Бен Пиърсън, каквито и да бяха те. Впрочем старият Кинли Ноуел отсъстваше тази вечер - лежеше в болницата с пневмония. Общото усещане бе, че на Кинли не му остава много. Трябваше да се помисли за възможни заместници и сега Бен постави въпроса пред колегите си от градския съвет. След известни колебания беше решено, че известно подсилване с по-млада кръв не би навредило и че трябва да се поговори с по-голямата дъщеря на Уокър, Стейси, след като първият градски съветник Хейли Кониър даде съгласието си. Кониър не държеше да я наричат съветничка, не одобряваше подобни глупости. И не си падаше по покера, нито по уискито. Бен Пиърсън каза, че ще говори с нея на сутринта и ще види какво мисли тя, но не очаква отказ или някакви проблеми с кандидатурата. Стейси Уокър беше умно момиче и добър адвокат - никак не бе зле да имат подръка адвокат.