Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Колекционера винаги събираше сувенири от своите убийства. Не бе зарязал този с лека ръка. Това беше послание към нас: подигравка или може би жест на компенсация - зависи как предпочиташ да го приемеш.

Предпазливо приближих до прозореца и рискувах да погледна към малкия заден двор. Две къщи граничеха с тази и в далечината се виждаха светлините на Нюарк. Усещах, че той е някъде там отвън. Наблюдаваше ни. Знаеше, че няма да тръгнем да го гоним пеша из непознат терен, и то нощем. Чакаше да види какво ще сторим.

Чух Ейнджьл да казва:

- Имаме и други сувенири.

Застана до мен пред прозореца, с гръб към стената. Дори в тъмното не искаше да се превръща в мишена. В облечената си в ръкавица ръка държеше златна гривна с амулет, снимка на млада жена в сребърна рамка с орнаменти и излята от бронз детска обувчица - всяко от тях спомен за отнет живот.

- Как е излязъл? - попитах.

- През задната врата?

- Тя още е заключена отвътре. А също и предната. Наложи се да счупите прозореца, за да влезете. Прозорците се отварят само отгоре, а през отвора трудно би минало дори дете.

- Насам - каза Луис от главната спалня.

Отидохме при него. Както във всички други стаи, и тук таванът бе нисък. В стената до прозореца беше изрязана дупка като за контакт за променлив ток, но такъв не бе сложен и дупката като че ли бе закована с дъска. Под нея имаше стол. Луис се качи на стола и опипа дъската. Тя имаше панти отгоре и под натиска на ръката му се отмести като врата за домашен любимец. Дупката изглеждаше малка, но после Луис вдигна нагоре рамката около нея и тя изведнъж стана достатъчно широка, за да позволи през нея да се провре мъж със среден ръст.

- Обзалагам се, че дъската от другата страна също е на панти - каза Луис. -Изпълзял е оттук бръмбара му с бръмбар - каза той и слезе от стола. Нощта беше ясна. Никакви облаци не закриваха луната. - Той е там навън, нали?

- Вероятно.

- Не може да продължава така. След време ще се умори да бяга.

- Може би. Кой знае колко ли подобни скривалища има? Но някъде има едно, което му е по-важно от другите, по-важно дори от това. Там държи адвоката.

Адвокатът Елдрич насочваше Колекционера към хората, които според него бяха загубили правото на живот - може би дори правото на безсмъртна душа. Той повдигаше обвиненията, а Колекционера поемаше грижата за наказанията. Но Елдрич бе пострадал в същия инцидент, който бе причинил смъртта на жената и бе насочил Колекционера към Джаки. И Колекционера се беше погрижил старият адвокат да изчезне. Кой знае, може Елдрич дори да бе мъртъв? В такъв случай Колекционера съвсем му е отпуснал края. Ако не друго, Елдрич поне упражняваше известен контрол над своето ловно куче.

- Ще продължаваме ли да търсим това убежище? - попита Луис.

- Той уби Джаки.

- Може би Джаки сам си го е изпросил.

- Ако мислиш така, тогава и всички ние си го просим.

- Не е изключено.

Ейнджъл дойде при нас.

- Той защо не отвърна на удара? Защо не се опита да ни изкара навън?

Струваше ми се, че знам отговора.

- Защото смята, че като е убил Джаки, е нарушил собствените си правила. Не е имал право да отнеме живота на Джаки, каквито и да са били прегрешенията му. Някъде там в онова, което минава за негова съвест, Колекционера допуска, че ние може би сме си спечелили правото да го преследваме. Както каза Луис: може би всички ние сами си го просим.

- Тогава излиза, че и той, и ние сме само пионки в една по-голяма игра. Може да знае повече от нас за нейните правила, но няма представа докъде е стигнала тя и колко близо е всяка от страните до победата или поражението. Бои се да ни убие, защото това може да наклони везните в негов ущърб, макар да не му е известно колко дълго ще се задържи сегашната ситуация.

- А ние? - попита Ейнджъл. - Ако го убием, за нас ще има ли лоши последствия?

- Разликата е в това, че на нас не ни пука - казах аз.

- О - промърмори Ейнджъл, - тази бележка май ми се губи.

- В общи линии в нея се казва: „Начукай им го, ако не са на наша страна“ -обясни му Луис.

- Да, щях да запомня, ако я бях видял. Значи, продължаваме да го гоним, докато не го пипнем или просто не се гътне и не умре.

- Гоним го, докато той не се умори или ние не се уморим - казах аз. - Тогава ще видим какъв ще е крайният резултат. Имате ли да вършите нещо по-интересно?

- Напоследък нямаме. И честно казано, никога не сме имали. А сега какво?

Загледах се отново в мрака зад къщата.

- Ако е там навън, нека поне има какво да гледа.

Ейнджъл отиде да вземе колата ни, а ние с Луис разбихме ключалката на шевито и го избутахме до вратата на къщата. Докато Луис поливаше вътрешността му с коняка на Колекционера, спестявайки около една трета от него, вече започвах да усещам миризмата на газ от печката в кухнята. Той натъпка кухненски парцал в гърлото на бутилката и я разклати, за да накваси плата. Щом се увери, че пътят е чист, Ейнджъл ни сигнализира с фаровете, а Луис запали парцала, хвърли бутилката в шевито и побягна. Когато потеглихме, шевролетът вече гореше, но двете експлозии -първата от колата, втората от самата къща - дойдоха по-бързо от очакваното и станаха почти едновременно, което ни изненада. Не спряхме да гледаме как огненото кълбо се издига над дърветата, просто продължихме нататък по „Телеграф Роуд“ през Мериленд до кръстопътя с шосе 213 и после на север към Пенсилвания. Дадохме колата на една жена в Ландънбърг, взехме собствените си автомобили и се разделихме, без да си кажем и дума. Луис и Ейнджъл потеглиха към Фили, а аз на север към платената магистрала.