Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Томас Соулби не беше толкова сигурен. Убеден бе, че Хейли Кониър ще възрази, а тя все още разполагаше с рядко използваното право на вето върху кандидатурите за членове на съвета. Кониър бе силна жена, която предпочиташе мъжката компания и не притежаваше особено силно чувство за дълг към другите представителки на своя пол, които можеха да се превърнат в заплаха за собствения ѝ пост. Тя не би одобрила идването на толкова млада и енергична жена като Стейси Уокър и Томас беше на мнение, че в случая с дъщерята на Уокър може би наистина беше права. Той самият имаше амбиции да ръководи съвета, след като Кониър си отиде, и бе работил дълго и упорито конкуренцията му да е възможно най-слаба. Стейси Уокър просто бе твърде умна и амбициозна за неговия вкус. Той често се спречкваше с Кониър, ала нямаше да има нищо против тя да използва правото си на вето, за да отхвърли номинирането на Уокър. Можеше да се намери някой по-подходящ; някой по-солиден, по-опитен.

Някой по-отстъпчив.

Томас се протегна и огледа стария магазин с неговата странна смесица от скъпи, ръчно изработени, предмети и обикновени стоки, които можеха да се купят в „Ханафорд“ или „Шоу“ на половината от тукашната цена. Бен определено не се церемонеше с цените и Томас би приел това, но трябваше да се мисли и за изгодата, ширещите се слухове и подкрепата за местните производства. За града беше важно парите да остават в пределите му, когато това е възможно. Започнеха ли веднъж да изтичат, Проспъръс щеше да остане финансово стабилен само по име 6 6 Prosperous (англ.) - преуспяващ, благоденстващ. - Бел. прев. . За първите заселници това име бе отчасти молитва и отчасти вдъхновение. Сега то отразяваше реалната ситуация: градът имаше най-високия доход на глава от населението в Мейн, факт, който на пръв поглед можеше и да не се забележи, ако се съди единствено по вида му. Проспъръс предпочиташе да остава в сянка и да не привлича вниманието към себе си.

Четиримата мъже седяха в западната половина на магазина, където Колдър бе сложил няколко маси до широкия прозорец с изглед към двора и гората зад него. През лятото там имаше пейки, на които да седнеш, но засега тревата още бе покрита със заледен сняг и въздухът беше наситен с пронизваща влага и студ, от които възрастните хора получаваха болки в костите. Заключена врата от лявата страна на Томас водеше към оръжейния магазин, а зад него бе и самата оръжейна работилница. На опърпаната и пожълтяла табела беше написано, че за всяко прието за поправка оръжие се изисква депозит от 30 долара и още 25 долара допълнително, ако е дадено без необходимия пълнител. Томас дори не знаеше защо надписът още стои. Единствените хора, които даваха на Бен Пиърсън оръжия за поправка, бяха местни и едва ли биха забравили, че са ги оставили при него. И ако бяха пропуснали да донесат пълнителя, спокойно можеха да минат по-късно същия ден и да го донесат.

Съпругата на Томас, Констанс, използваше понякога услугите на Бен - цял живот беше участвала в състезания по стрелба с пушка, а на младини почти беше покрила олимпийските стандарти, макар че когато се стигна дотам, разликата между нейните умения и изискванията се беше оказала непреодолима като бездънна пропаст -но беше сред малцината изключения в Проспъръс. Дори като се вземат предвид ловците, тук процентът на притежаващите оръжие бе един от най-ниските в щата. Оръжейничеството беше незначителна част от бизнеса на Бен - по-скоро хоби. Той държеше само малък асортимент пушки и пистолети за продан, предимно скъпи екземпляри, но изглежда, му беше приятно да работи с метала, да прави нарези и жлебове, да монтира скъпоценни камъни. Носеше му се славата, че изработва по поръчка много красиви приклади, ако това ти е на сърцето.

Томас се прозя и хвърли поглед към часовника си. Уискито се беше качило в главата му и на него му се искаше вече да си е в леглото. Погледна надясно. Лампата над масата осветяваше само няколко стъпки от снега вън на двора. Нататък бе мрак. Нещо бледо се мяркаше в сенките. Приличаше на пеперуда. Докато го наблюдаваше, то ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая прие формата на млада жена, чиято изцапана бяла рокля почти се сливаше със снега, и той си помисли, че може би вижда жената насън. Тя тичаше, краката ѝ бяха боси, а в тъмната ѝ коса се бяха заплели листа. Идваше все по-близо и по-близо. Томас отвори уста да каже нещо, но не издаде никакъв звук. Стана от стола точно когато жената се блъсна в прозореца и го разтърси. Ноктите ѝ бяха изпочупени. Оставяха кървави следи по стъклото.