Джон Коннолли - Вълкът през зимата

От седмица и нещо живееше в сутерена на порутен и изтърбушен отвътре блок близо до Диъринг Оукс. Ядеше малко - само каквото успяваше да открие из кофите и каквото даваха в приютите, - опитвайки се да балансира потребността да пести с основното изискване да остане жив.

Нямаше да ѝ бъде полезен, ако умре.

Генетично ли беше? Беше ли предал на единствената си дъщеря своя дефект, своята разрушителна любов към улицата?

В по-трезвите си, по-здравомислещи моменти мислеше, че не е. Той никога не бе имал проблеми с наркотиците, с алкохола. Привикването към различни вещества не беше в природата му. Дъщеря му, за разлика от него, бе започнала да ги употребява още откакто той бе напуснал дома си, или поне така му бе казала майка ѝ, преди да прекъснат окончателно контактите помежду си. Тя бе умряла, мразейки го, и не можеше да я вини за това. Непрекъснато бе повтаряла, че не знае къде е сгрешила, с какво го е засегнала толкова, че да напусне детето и нея, защото не можеше да приеме, че тя няма вина. Нещо се бе прекършило вътре в него и толкова. Зарязал бе всичко -работата, семейството, дори кучето си, - защото, ако не го беше сторил, щеше да посегне на живота си. Страдаше от психическо и емоционално разстройство, неописуемо и ужасно дълбоко, често срещано и въпреки всичко трагично - тъкмо заради тази си обичайност.

Беше се опитвал да говори с дъщеря си, разбира се, но тя не искаше да го слуша. Защо да го слуша? Защо да приема уроци за живота от човек, който е неспособен да приеме, че е щастлив, че е обичан? Тя хвърли в лицето му собствените му слабости, както и бе очаквал. Ако беше останал, ако беше истински баща, може би и тя щеше да остане там, където беше, и този звяр нямаше да я сграбчи в своите нокти и да изцеди лека-полека живота от нея. „Ти ми причини това, казала му бе тя. Ти.“

Но той бе направил всичко по силите си за нея, по своя си начин. Както той не изпускаше от очи хората от улиците на Портланд, които бе взел под своя опека, други се грижеха за дъщеря му, или поне се опитваха. Но не можеха да я спасят от нея самата; тя имаше склонност към самоунищожение, донякъде характерна и за увредената психика на баща ѝ. Всичко, което беше останало от имуществото на майка ѝ, бе влязло в нейно владение, тоест в ръцете на други: напълнило бе джобовете на любовници, които бяха само едно стъпало по-горе от сводниците и изнасилвачите.

Сега бе заминала на север. До ушите му достигаха съобщения за нея от Люистьн, от Огъста, после и от Бангор. Новините от стара бездомница, която се беше запътила на юг, гласяха, че била чиста и търсела къде да живее, защото собственият дом щял да е първата стъпка към намирането на работа.

- Как изглеждаше тя? - попита Джуд.

- Добре изглеждаше. Тя е хубава, нали знаеш? Трудна, но хубава.

„Да, помисли си той. Знам. Хубава, дори повече от хубава. Тя е красива.“

Така че взе автобуса на север, но следите ѝ вече се бяха загубили. Ала се говореше за нея. Предложили ѝ бяха работа. Млада жена, която живееше и работеше в приюта за бездомни майки и децата им в Бангор „Тендър Хаус“, бе говорила с нея, така му казаха, когато се обади по телефона. Дъщеря му изглеждала развълнувана. Отивала да вземе душ, да си купи някои нови дрехи и може би да се подстриже. Семейна двойка, приятни възрастни хора, имали нужда от някого, който да им помага да поддържат къщата си и големия двор, може би да им готви понякога и да ги кара с колата на разни места, когато трябва. Казали ѝ, че заради собствената си сигурност и за да премахнат всички съмнения, които тя може да има, по пътя за къщата ще се отбият в местния полицейски участък, просто за да я уверят, че са свестни хора и нямат намерение да ѝ причинят нещо лошо.

- Показаха ми снимка на къщата си - казала дъщеря му на жената от „Тендър Хаус“. - Красива е.

Как се нарича този град? - попита Джуд.

Проспъръс.

Името на града бе Проспъръс.

Джуд замина за Проспъръс и отиде в полицейския участък, но там му казаха, че такова момиче никога не е прекрачвало прага им, а когато започна да разпитва по улиците за дъщеря си, му отвръщаха с уверения, че никой нищо не знае. По-късно дойде да го прибере полицай. Закараха го до края на града и му казаха да не се връща повече, но той се върна. Втория път усилията му бяха възнаградени с пренощуване в килия, но не беше както в Портланд и Скарбъро, защото не се намираше там по свое желание и го обзеха старите страхове. Не му беше приятно да го заключват. Той не обичаше заключените врати. Това бе и причината да се скита по улиците.