Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Помогнете ми - извика тя. - Моля ви, помогнете ми. Думите станаха на облачета във въздуха, вятърът ги грабна и ги отнесе в ослушващата се гора.

Километри на юг, в град Портланд, умираше бездомник.

Името му бе Джуд - нямаше фамилия, само Джуд - и беше добре известен както сред останалите скитници, така и сред полицаите. Той не беше престъпник, макар някои хора в Портланд да бяха на мнение, че да си бездомен, е престъпно деяние, което трябва да се наказва с лишаване от грижи и подкрепа, докато проблемът не бъде решен от смъртта. Не, Джуд винаги бе спазвал законите, но бе прекарал толкова много време на улицата, че познаваше всяко кътче в града, всяка пукнатина по тротоарите, всяка издадена тухла. Той слушаше внимателно разказите на своите другари по съдба за появата сред тях на непознати хора, хора с лошо поведение. Обръщаше внимание на новините за изоставени имоти, които преди са им служили за подслон, а сега се използват от дилъри на наркотици, и предаваше тази информация на полицаите. Не го правеше за своя изгода, въпреки че понякога нощите бяха студени, а полицаите му предлагаха уюта на затворническа килия, където да си почине, дори разходка с кола до Южен Портланд или още по-надалече, ако необичайно великодушие - или отегчение -обземе внезапно някое от ченгетата.

Джуд изпълняваше ролята на нещо като баща за бездомниците в града и връзките му с полицията му позволяваха да се застъпва за мъжете и жените, които понякога си имаха неприятности със силите на реда заради дребни закононарушения. Ставаше посредник и на хората от градските служби, които се грижеха за бездомниците, като наглеждаше онези, които бяха в най-голяма опасност и съответно най-малко склонни да поддържат непрекъснато връзка с човек, който може да им помогне. Джуд знаеше къде спи всеки от тях и по всяко време можеше да назове броя на бездомниците в града с точност до няколко души. Дори най-лошите от тях, най-склонните към насилие и най-безразсъдните, уважаваха Джуд. Той бе човек, който би предпочел сам да остане гладен, но да сподели с ближния си каквото има, вместо да го гледа как умира от глад.

Онова, което Джуд отказваше да споделя с другите, бе по-голямата част от собствената си история. И рядко искаше за себе си нещо повече от най-елементарни услуги. Явно бе образован и в раницата, която носеше на гърба си, винаги имаше една-две книги. Познаваше отлично най-доброто от художествената литература, но предпочиташе историята, биографиите и трудовете по социология. Говореше френски, испански, малко италиански и малко немски. Почеркът му бе дребен и елегантен, както служещият си с него. Джуд се поддържаше чист и добре облечен, доколкото позволяваха обстоятелствата. В магазините „Гудуил“ 7 7 Goodwill - Международна благотворителна организация, насочена към хората в неравностойно положение, която разполага с верига собствени магазини за продажба на дарени стоки. - Бел. прев. на „Форест Авеню“ и в съседство с Мейн Мол, както и в Армията на спасението на „Уорън Авеню“ всички знаеха наизуст мерките му и често оставяха настрани разни неща, които мислеха, че биха му харесали. По стандартите на улицата дори можеше да се каже, че Джуд е нещо като конте. Той рядко говореше за близките си, но се знаеше, че има дъщеря. В последно време тя бе станала тема за разговори между малкото му близки приятели. Шушукаше се, че дъщерята на Джуд, психически разстроена млада жена, отново била изчезнала, но той рядко я споменаваше и не желаеше да занимава полицията с личните си тревоги.

Заради сътрудничеството и почтеността му грижещите се за бездомниците в града бяха опитвали няколко пъти да му намерят някакво постоянно жилище, но бързо бяха разбрали, че нещо в характера му го прави непригоден за уседнал живот. Той оставаше в своя нов дом седмица или месец, а после някой социален работник отиваше да провери оплакване и откриваше, че Джуд е отстъпил апартамента на четири-пет други бездомници и се е върнал на улицата. През зимата търсеше подслон в приюта на „Оксфорд Стрийт“ или, ако там нямаше свободно легло, което при лошо време се случваше често, лягаше върху тънко чердже на пода в близкия културен център на „Пребъл Стрийт“ или сядаше във фоайето на агенцията за социално подпомагане в Портланд. В такива нощи, когато температурата падаше до минус десет и вятърът бе толкова студен, че преминава през пластовете вълна и памук, вестници и плът и стигаше направо до костите му, той се чудеше на онези, които твърдяха, че Портланд бил много привлекателен за бездомниците, защото намирал място за всеки, който търси подслон. Но вземаше предвид и собствените си недостатъци, заради които му бе невъзможно да приеме удобствата, които се мъчеше да осигури на другите. Знаеше какво означава това: че ще умре на улицата. Затова не бе изненадан от факта, че смъртта най-сетне бе дошла да го вземе, а само от формата, в която се беше явила.