Джон Коннолли - Вълкът през зимата

На другата сутрин го закараха в Бангор и го съпроводиха до автобуса. Направиха му последно предупреждение: стой далеч от Проспъръс. Не сме виждали дъщеря ти. Тя никога не е идвала тук. Престани да досаждаш на хората или следващия път ще бъдеш изправен пред съдията.

Но той нямаше намерение да стои настрани. В Проспъръс имаше нещо гнило. Почувствал го бе още от първия ден в този град. Улицата бе изострила чувствителността му към хората, които носят в себе си семената на злото. Едно от тези семена бе покълнало в Проспъръс.

Не сподели това с никого, най-малко пък с полицаите. Намери си оправдания за мълчанието, едно от които звучеше по-естествено от останалите: дъщеря му бе скитница, наркоманка. Такива хора по правило изчезваха за известно време и после отново се появяваха. Почакай. Почакай и виж. Тя ще се върне. Но знаеше, че няма да се върне, освен ако някой не започне да я търси. Тя беше в беда. Чувстваше го, но не можеше да се застави да говори за това. Гласните му струни замръзваха при произнасянето на името ѝ. Прекарал бе твърде дълго време на улицата. Болестта, която го накара да напусне семейството си, го бе направила неспособен да се разкрие, да покаже слабост или страх. Той бе заключена кутия, в която се надигаха бури. Човек в сянката на самия себе си.

Но имаше един мъж, комуто вярваше, мъж, към когото можеше да се обърне, детектив, ловец. Той работеше за пари и мисълта за това сякаш някак си освободи Джуд. Щеше да му плати за времето и това заплащане щеше да е цената за нужната му свобода да разкаже историята на своята дъщеря.

Тази нощ, неговата последна нощ, той бе преброил парите си: шепа банкноти, които бе скрил в кутия, заровена във влажната пръст на сутерена: малките спестявания, които бе поверил на един от социалните работници и си бе взел обратно същия ден; и плик с мръсни банкноти и монети, само малка част от заемите, които бе давал на другите и сега му бяха върнати с по четвърт долар върху долара от онези, които можеха да си го позволят.

Разполагаше с малко повече от 120 долара, достатъчно, за да бъдеш пребит от някои хора или убит от други. Достатъчно, надяваше се, за да наеме детектива за няколко часа.

Но сега той умираше. Въжето, вързано за греда на тавана, се стягаше около шията му. Опита се да рита, но държаха краката му. Ръцете му, преди това вързани отстрани до тялото, сега бяха свободни и той инстинктивно ги вдигна към носа си. Ноктите му бяха изтръгнати, но едва усещаше болката. Главата му се пръскаше. Почувства как пикочният му мехур се освобождава и разбра, че краят му идва. Искаше да ѝ извика, но думите не излизаха. Искаше да ѝ каже, че съжалява, че съжалява толкова много.

Последният звук, който издаде, бе опит да произнесе името ѝ.

Оставиха на Томас Соулби да успокои момичето. Той имаше четири дъщери и те на свой ред засега го бяха дарили само с внучки, така че имаше по-голям опит от всички присъстващи с укротяването на жени. Укротяването на тази явно щеше да е по-трудно: първата ѝ работа, след като я пуснаха вътре през задната врата на магазина, бе да грабне най-близкия нож и да ги държи на разстояние. Никоя от дъщерите и внучките на Томас не бе вдигала нож срещу него, макар да не бе много сигурен, че една-две от тях не са били способни на това през тийнейджърските си години.

- Спокойно, скъпа - каза той. Стоеше извън обсега на ножа и се стараеше да говори колкото може по-меко. - Спокойно. Как се казваш?

- Ани - отвърна тя. - Извикайте полицията. Моля ви, само се обадете в полицията.

- Ще се обадим, но трябва...

- Веднага! - кресна тя и звукът едва не взриви слуховия апарат на Колдър Айтън.

- Добре, обаждаме се - каза Томас. Направи знак на Бен, който вече държеше мобилния си телефон. - Но какво да им кажем?

- Кажете им, че някаква кучка и скапаният ѝ съпруг ме затвориха в мазе и започнаха да ме угояват като прасе за клане. Това им кажете.

Томас погледна Бен и повдигна рамене.

- Може би ще е по-добре да не използваш точно тези думи.

Бен кимна и започна да набира номера.

- Сложи го на високоговорител, Бен - каза Томас, - та Ани да знае, че не я мамим.

Бен докосна екрана на телефона и усили максимално звука. Всички чуха, че звъни. На третия сигнал прозвуча глас:

- Началник Морланд на телефона.

Момичето сякаш се поуспокои, когато го чу, но Томас виждаше, че продължава да хвърля погледи над рамото му и да се взира навън през прозореца в посоката, от която беше дошло. Нямаше как да знае колко време ще мине, докато нейните похитители забележат, че е избягала, и тръгнат да я търсят. Не вярваше, че четирима стари глупаци ще могат да я защитят.