Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Лукас, обажда се Бен Пиърсън от магазина. Тук имаме едно момиче в беда. Казва, че името ѝ е Ани и че някой я е държал затворена в мазе. Ще съм ти много благодарен, ако дойдеш наистина бързо.

- Тръгвам. Кажи ѝ да има малко търпение.

Връзката беше прекъсната.

- Полицейският участък далече ли е? - попита Ани.

- На километър и половина, но аз се обадих на мобилния му - каза Бен. - Може да е по-наблизо или малко по-надалече, но градът ни не е голям. Скоро ще дойде.

- Можем ли да ти предложим нещо, скъпа? - попита Томас. - Искаш ли вода или кафе? Имаме уиски, ако то ще помогне. Сигурно умираш от студ. Бен, намери някакво палто на момичето.

Бен тръгна към закачалката да донесе някое от мъжките палта. Придвижването му го доведе почти в обсега на ножа и момичето разцепи предупредително въздуха.

- Господи! - каза Бен.

- Стой далече от мен! Всички се отдръпнете. Не искам никой от вас да ме доближава, не и преди да дойде полицията, разбрахте ли?

Томас вдигна ръце.

- Както кажеш, но виждам, че трепериш. Виж, Бен ще отиде до закачалката и ще плъзне по пода към теб палто. Никой от нас няма да те приближава, нали? Така де, никой тук не изгаря от нетърпение да бъде нарязан.

Момичето помисли над предложението, после кимна. Бен свали от закачалката своята голяма стара канадка „Л. Л. Бийн“ с гъши пух и я плъзна по пода. Момичето клекна и без да сваля очи от четиримата мъже, пъхна лявата си ръка в ръкава. Изправи се и с едно бързо движение премести ножа от дясната в лявата си ръка, за да може да облече дрехата. Мъжете останаха напълно неподвижни. След това тя се придвижи странично до масата за покер в другия край на помещението, наля си чаша уиски и я изпи на една глътка. Люк Джоблин изглеждаше леко засегнат.

- Тези хора, които са те държали като затворничка, ти видя ли ги? - попита Томас.

- Да.

- Знаеш ли имената им?

- Не. - Момичето се поотпусна и скоро думите бликнаха неудържимо от устните му.

- Но те не бяха онези, които ме доведоха тук най-напред. Дойдох с едно възрастно семейство, Дейвид и Хариет Карпентър, ако това са били истинските им имена. Те ми показаха лични карти, когато се срещнахме за пръв път, но какво разбирам аз от лични карти? Още щом стигнахме в покрайнините на тази проклета дупка, ме предадоха на друга двойка, по-млада от тях. Те ме държаха в проклетото си мазе. Познавам лицата им. Дори не си правеха труда да ги крият от мен. Така разбрах, че накрая ще ме убият. Дойдоха и други. Хванах ги, че ме гледат през прозорчето на вратата. Преструвах се на заспала, но видях част от лицата и на някои от тях.

Томас поклати недоверчиво глава и седна тежко на един от столовете. Бен Пиърсън хвърли тревожен поглед към гората, също както момичето, очакващо от мрака да изплуват фигурите на настървени хора, дошли да го завлекат обратно в неговия затвор. Люк Джоблин наблюдаваше младата жена с неразгадаемо изражение. Вниманието на Колдър Айтън бе съсредоточено върху бръчките по ръцете му. Проследяваше ги с върховете на показалците - първо левия, после десния, сякаш бе изненадан да открие тези свидетелства за своето остаряване. Нищо повече не се каза, успокоителните думи секнаха. Сега това бе работа на Морланд.

Ани отиде до тезгяха, откъдето можеше да държи под око паркинга до магазина. В далечината светнаха сини лампи. Полицията идваше. Момичето наблюдаваше четиримата мъже, но те изглеждаха така стъписани, че едва ли представляваха опасност за нея.

В паркинга влезе форд „Краун Вик“ без отличителни знаци, но със синя лампа на таблото. Въпреки че когато затвори магазина, Бен бе угасил външното осветление, над верандата имаше лампи, които се палят при движение. Сега те осветяваха паркинга и къпеха в блясъка си началник Морланд, докато излизаше от колата.

- Повдига ми се - каза Ани. - Трябва да отида до тоалетната.

- Началникът на полицията тъкмо пристигна, скъпа - обади се Томас.

- От уискито е - каза момичето. - Направи ми нещо на стомаха.

Преви се, сякаш от болка.

- Ще повърна или ще се насера, не знам кое от двете.

Бен не искаше нито едното от двете да се случи на неговото работно място, затова я насочи към врата в дъното на магазина. Тя водеше към частния му апартамент, където преспиваше понякога, най-вече когато оставаше да работи до късно в оръжейната работилница. Къщата му бе на около километър, но откакто почина съпругата му, тя му се струваше твърде голяма и празна. Предпочиташе магазина. Това бе домът му сега.

- Втората врата вляво - каза той. - Не бързай, вече си в безопасност.