Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Нещо я блъсна отзад и тя падна. Миг по-късно чу изстрела, почувства напрежение в гръдния кош, последвано от парене, което запали дробовете ѝ. Обърна се настрани и се опита да каже нещо, но от устата ѝ излизаше само кръв. Камионът мина на ръка разстояние от мястото, където лежеше, без шофьорът да има представа, че тя е там и умира. Ани протегна пръсти и усети полъха от преминаването му. Паренето вътре в нея вече не бе изгарящо, а студено. Ръцете и краката ѝ започваха да се вкочаняват, вледеняването се разпростираше все по-нашироко и накрая стигна до самото ядро на живота ѝ, сковавайки крайниците и превръщайки кръвта ѝ в кристали.

Чуха се приближаващи стъпки, после до нея застанаха двама мъже и впериха погледи в агонизиращото ѝ тяло. Единият бе куцащото ченге, другият - старецът, който ѝ бе дал канадката си. Държеше в ръцете си ловна пушка. Тя видя останалите му приятели да идват след него. Усмихна се.

„Измъкнах се. Избягах ви. Това не бе краят, който очаквахте.

Победих ви, жалки негодници.

Аз...“

Бен Пиърсън видя как животът напусна момичето, как тялото му се слегна, когато последният дъх излетя. Поклати печално глава.

- И тази я биваше - каза той. - Беше мършава, но те я охранваха. Ако бяхме имали този късмет, можехме да извлечем от нея десет години, дори повече.

Началник Морланд излезе на пътя. Не идваха други коли. Нямаше опасност да бъдат видени. Но каква каша. Каква ужасна каша. Някой щеше да си плати за това.

Присъедини се към останалите. Томас Соулби бе най-близо до него по ръст. Тези неща са от значение, когато си имаш работа с труп.

- Томас - каза той, - ти хвани левия ѝ крак. Аз ще хвана десния. Хайде да разчистим всичко това.

И двамата мъже повлякоха останките на Ани Бройър, изгубената дъщеря на човека, наречен Джуд, обратно към магазина.

Те видяха колите да отбиват в алеята им и разбраха, че са загазили.

Най-отпред беше началник Морланд с неговия „Краун Вик“ без отличителни знаци. Лампата на таблото обаче не светеше. Началникът не държеше присъствието му тук да се набива на очи.

Следваше го тойотата „Приус“ на Томас Соулби. Много хора в Проспъръс караха приуси или други екологични коли. Тук гледаха на мощните спортни автомобили с лошо око. Свързано бе с традициите в града да се поддържа благоприятна околна среда, в която да се отглеждат поколенията деца. Всеки знаеше правилата, писани и неписани, и те рядко биваха нарушавани.

Когато колите спряха пред къщата, Ерин хвана ръката на съпруга си. Хари Диксън не беше висок, нито особено хубав. Натрупал бе килограми, челото му оплешивяваше, хъркаше като бормашина, когато спи по гръб, но беше неин съпруг, и то добър съпруг. Ерин понякога съжаляваше, че нямат деца, но не им било писано. Бяха чакали твърде дълго, след като се ожениха, и когато стана ясно, че няма да зачене по естествен път, вече бяха навлезли в една рутина, където всеки от двамата бе достатъчен на другия. О, разбира се, често им се бе искало нещо повече, но и в полза на „достатъчното“ можеха да се кажат доста добри неща.

Обаче дойдоха несигурни времена и идиличната средна възраст, която си бяха представяли, бе застрашена. До 2011 година строителната компания на Хари преодоляваше най- тежките последствия от рецесията, като съкращаваше броя на служителите на пълно работно време и изрязваше цените до кокал, но през 2011 година тя на практика фалира. Съобщаваха, че само през март в щата са били закрити 4800 работни места и Мейн е станал национален лидер по броя на останалите без работа. И двамата бяха чели за разправиите между Департамента по труда и Центъра за икономическа политика в щата, защото посочените от Центъра по-високи числа за закритите работни места се базираха на данни от бюрото по труда, които Департаментът оспорваше. Ако питаха Диксънови, тъкмо щатският Департамент по труда се опитваше да смете мръсотията под килима. Това бе същото, както да кажеш на някого, че краката му са сухи, когато водата вече е стигнала до брадичката му.

Сега компанията на Хари бе паднала почти до равнището на еднолична фирма; той приемаше дребни поръчки, които може да изпълнява с евтина работна ръка, а при нужда наемаше опитни специалисти на почасови договори. Все още смогваха да си плащат ипотеката, едва-едва, но се лишаваха от доста луксове и правеха все по-голяма част от покупките си извън Проспъръс. Полусестрата на Ерин Даян и съпругът ѝ хирург ги бяха подпомогнали с малка сума. И двамата работеха като консултанти в болница и бяха добре материално. Можеха да си позволят да им помагат, но гордостта на Ерин и Хари бе накърнена от факта, че са били принудени да ги молят за заем - при това заем, който нямаше изгледи скоро да изплатят.