Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Просто предпочитаме хората в Проспъръс да не знаят, че имаме сериозни затруднения - беше отвърнал Хари. - Градът е малък и ако това се разчуе, може да се отрази на шансовете ми да получавам поръчки. Ако ни дадете парите в брой, ще можем да правим редовни депозити в сметката си, докато стъпим отново на крака, и никой няма да разбере.

- Но нали всички взимания-давания, които имате с вашата банка, са строго конфиденциални - беше възразил Магнъс. - Не можете ли да поискате от банковия си мениджър разширена кредитна линия? Имам предвид, че още работите и досега трябва да сте изплатили по-голямата част от ипотеката си. Къщата ви е хубава и струва доста пари, дори в тези трудни времена. Няма да е като да искате необезпечен заем.

Хари имаше множество възражения по този въпрос, но всички те се свеждаха до едно: „Ние с теб живеем в различни светове“. Думите „необезпечен заем“ също го бяха жегнали, защото те искаха от Магнъс и Даян тъкмо това, но най-болезненото бе да си даде сметка, че Магнъс няма и най-бегла представа за начина, по който функционира град Проспъръс. Разбереше ли го, косата му щеше да побелее.

И скоро след това щеше да бъде убит.

Накрая Магнъс и Даян им дадоха парите и Хари ги използва, за да напомпва депозитите им в банката, но парите почти бяха свършили и той не вярваше, че ще получат нещо повече от роднините си. При нормални обстоятелства Хари и Ерин биха продали всичко и биха се преместили другаде. Разбира се, щяха да бъдат донякъде ощетени по отношение на къщата, но с малко късмет можеха да вземат за нея висока петцифрена или ниска шестцифрена сума, след като изплатят ипотеката. Можеха да започнат отначало, вероятно като живеят под наем, докато икономиката се стабилизира.

Но ситуацията не беше нормална. Те знаеха, че едва ли са единствените пострадали в града; имаше слухове, и не само слухове. Дори Проспъръс не бе напълно имунизиран срещу капризите на икономиката; и в течение на историята невинаги бе пощадяван от конфликтите и финансовите бъркотии, както и от гнева на природата. Но все пак винаги се беше измъквал по-леко от повечето други градове. Защото бе предприемал мерки, за да си гарантира известна стабилност.

- Какво мислиш, че се е случило? - пошушна на съпруга си Ерин, докато гледаха как мъжете ги наближават. - Дали е избягала?

- Не - отвърна Хари. - Не вярвам да е избягала.

Ако беше избягала, сега тези, другите, нямаше да са тук, на прага им. Имаше само две възможности. Първата бе момичето да е хванато, преди да успее да напусне Проспъръс, в който случай началникът на полицията щеше да им е бесен, задето не са успели да я опазят, и можеха само да се надяват, че то е имало достатъчно разум да си мълчи за лекотата, с която беше избягало. Втората възможност бе да е мъртво и Хари се хвана, че му се иска да се е случило тъкмо това. Щеше да е по-лесно за всички тях.

Не чакаха началника на полицията да почука на вратата. Хари отвори, свари Морланд с вдигнат юмрук и инстинктивно се дръпна, за да избегне удара. Имаше звънец, но от Лукас Морланд не можеше да се очаква да го използва при тези обстоятелства. Рязкото чукане имаше много по-силно психологическо въздействие.

Хари отвори широко вратата, за да ги пусне да влязат, началникът със свирепо изражение на лицето, а Томас Соулби с по-скоро разочарован, отколкото ядосан вид, сякаш Ерин и Хари бяха тийнейджъри, неуспели да се справят с някакво много важно родителско изпитание.

- Знаем защо сте дошли - каза Хари.

- Ако знаете, защо не се обадихте да ни кажете за момичето?

- Току-що открихме, че я няма - отвърна Ерин. - Щяхме да се обадим, но...

Погледна съпруга си, очаквайки помощ.

- Но бяхме уплашени - довърши сама.

- Уплашени от какво?

- Че сме ви разочаровали, че сме разочаровали целия град. Знаехме, че ще се ядосате.

- Опитахте ли се да я потърсите?

- Да - каза Хари. - Всъщност не, още не, но тъкмо щяхме. Вижте, обул съм си ботушите. - Посочи надолу към краката си, които наистина бяха обути в ботуши. Той никога не стоеше вкъщи с обувки, Ерин му се караше заради килимите, но тази вечер си беше обул ботушите, в случай че всичко отиде по дяволите. - Готов бях да изляза навън, когато вие пристигнахте.

- Намерихте ли я? - попита Ерин. - Моля ви, кажете, че сте я намерили.

Беше добра, Хари не можеше да не ѝ го признае. Казваше точно каквото трябва, точно каквото началникът би очаквал да чуе.

Морланд не отговори. Остави ги да се потят известно време, да види дали няма да изтърват нещо. Сега трябваше да са много внимателни. Какво можеше да е казало момичето, ако бе заловено? Какво можеше да им е издало?