Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Неговата слабост - всички те имат някаква слабост - беше колата му. Така го намерих. Караше черно шестлитрово бентли „Флаинг Спър Спийд“: 22,4 литра на 100 км градско, 0-100 км/ч за 4,8 секунди и цена на колата 200 000 долара минимум. Тя бе негова гордост и радост, което навярно бе и причината да стане толкова рязко, че да се залее с кафето, когато влязох в „Старбъкс“ на „Андрюс Роуд“ и попитах дали собственикът на страхотното бентли отвън е тук, защото току-що съм отнесъл страничното му огледало.

Хайръм не бе строен мъж, но можеше да се движи бързо, ако това се налага, дори с попарени от горещо кафе слабини. Той профуча покрай мен с издути платна и стигна до местопроизшествието, за да се увери, че огледалото действително виси от колата само на жици. По-трудно ми беше да го откъртя, отколкото бях очаквал - нужни бяха два удара с чук. Бентлито може и да бе скъпо, но явно бе добре изработено.

- Наистина съжалявам - казах аз, когато пристигнах и го заварих да милва колата, сякаш беше ранено животно, което се опитва да утеши. - Просто не внимавах. Ако това ще помогне, имам брат, който има магазин за автомобили. Вярвам, че той ще предложи добра цена.

На Хайръм май му беше трудно да говори. Устата му не спираше да се отваря и затваря, без да издава звук. Видях Бранди да бърза през паркинга, мъчейки се да облече палтото си, докато жонглираше със собственото си кафе и сакото на Хайръм. Той се беше откъснал от нея, но тя щеше да стигне при нас всеки момент. Трябваше да го закова, докато още е в шок и преди тя да довтаса.

- Вижте - подех, - ето ви данните за застраховката ми, но ако ми позволите да платя в брой, за да покрия щетите, наистина ще съм ви благодарен.

Хайръм посегна към листа хъртия в ръката ми, без да се замисля. Чух, че Бранди извика, за да го предупреди, но вече бе късно. Пръстите му бяха хванали призовката.

- Господин Тейлър - казах аз, - за мен е удоволствие да ви информирам, че току-що ви бе връчена призовка.

Хайръм П. Тейлър все още изглеждаше по-разстроен от повредата, отколкото, че е получил призовката, и това говореше много за отношението му към колата, ала не продължи дълго. Когато стигнах до собствената си кола, той вече бълваше ругатни по мой адрес и последното, което видях, бе как Бранди хвърли кафето си върху него и си тръгна разплакана. Дори ми стана малко мъчно за Хайръм. Той беше нищожество, но не бе лош човек, каквото и да мислеше съпругата му за него. Бе само слаб и себичен. Лошотията бе нещо друго. Аз знаех това по-добре от повечето хора. В края на краищата току-що бях изгорил нечия къща.

Отбелязах си да се свържа с Джуд, после изгасих лампата. Постадреналиновата криза беше отминала. Сега бях просто уморен. Заспах дълбоко, докато Джуд се е мятал на въжето в своя сутерен в Портланд.

Хари Диксън и началник Лукас Морланд пътуваха към гробищата с колата на Морланд. Не разговаряха много. Последният труп, който Хари бе виждал, бе на собствената му майка, а когато почина, тя беше на осемдесет и пет. Починала беше в хоспис в една октомврийска нощ. Обадиха му се в три часа сутринта, за да му кажат, че последните ѝ часове на земята изтичат и трябва да отиде веднага, ако иска да бъде до нея, ала когато пристигна, тя вече бе издъхнала. Но още беше топла. Хари си спомняше това най-ярко: как сестрата му каза, че трябва да я докосне, до почувства топлината на майка си, сякаш топлината беше живот и вътре в тази обвивка може би все още имаше нещо от нея. Той сложи ръка на рамото ѝ, защото мислеше, че това се очаква от него, и почувства как топлината се топи постепенно, докато накрая не остана нищо друго освен студ.

Даде си сметка, че никога не бе виждал мъртвец, който не би трябвало да е мъртъв. Не, не се изразяваше правилно, но не намираше думи, за да си го каже поточно. На майка му ѝ бе време да си отиде. Тя беше болна и стара. Последните си години бе прекарала най-вече в сън, с деформирани или напълно изтрити спомени. Само веднъж през последните месеци от живота ѝ си я спомняше да говори донякъде свързано и тогава бе благодарен, че двамата бяха сами в стаята. Питаше се дали в своята деменция е разказвала за тези неща на сестрите. Ако го беше правила, те навярно бяха отминавали казаното като бълнуване на старица, запътила се към гроба, защото никой не бе му го споменавал. Сега си спомни нейните думи.

- Веднъж ги видях да го правят - казала му бе тя, докато седеше до нея на неудобния болничен стол. - Аз исках да видя. Исках да знам.