Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Морланд разкопаваше земята с кирката, а Хари изтребваше пръстта с лопатата. Работеха, без да говорят. Нямаха излишна енергия. Въпреки студа Хари чувстваше как ризата му прогизва от пот. Свали палтото и понечи да го закачи на нисък клон, но Морланд му каза да го остави в колата. Хари си мислеше, че го съветва така, защото в колата палтото му ще запази своята топлина, докато Морланд не му даде да разбере, че в момента неговото здраве му е последната грижа.

- Ако имаме късмет, тя ще остане тук, долу, и никога няма да бъде намерена -каза той. - Но не се знае. Готви се за най-лошото и няма да бъдеш разочарован. Виждал съм как заради нишка, която се е закачила за някой клон, криминалистите са вкарвали човек зад решетките до живот. Ние няма да поемаме никакви рискове.

Морланд не се опасяваше, че ще оставят следи по земята. Тя бе прекалено твърда, за да има такава опасност. Нито пък се тревожеше да не ги видят. Наоколо не живееше никой и всеки, който би могъл да мине оттук, по всяка вероятност щеше да е жител на Проспъръс и да има достатъчно мозък в главата, за да не си пъха носа в делата на началник Морланд. Така или иначе, новината за онова, което се бе случило с момичето, навярно вече беше предадена на хората, които трябваше да знаят. Тази нощ пътищата около Проспъръс щяха да бъдат спокойни.

Продължиха да копаят. Когато стигнаха докъм метър дълбочина, и двамата бяха твърде уморени, за да продължат. Началникът на полицията бе едър и силен мъж, но и Хари Диксън не беше от хилавите: през миналата година беше заякнал, защото вече му се налагаше да участва активно в работата по строежите, което не бе му се случвало от десетилетия. Това бе едно от добрите неща, произлезли от връхлетелите го финансови неприятности. Толкова време бе надзиравал, беше се разпореждал и занимавал с бумащини, че почти бе забравил удоволствието от истинското строителство и удовлетворението, което идваше с него - с него и с мазолите.

Морланд отиде до колата и взе от задната седалка термос с кафе. Наля чаша за Хари, а той самият надигна термоса. И двамата впериха погледи в луната.

- Това за вълка одеве беше шега, нали? - попита Морланд.

Хари се чудеше дали не бе се излъгал. По едно време имаше вълци в цял Мейн - и сиви, и източни, и червени. До 1903 година щатът даваше парични възнаграждения за всеки убит вълк. Доколкото можеше да си спомни, последното известно отстрелване на вълк в щата беше през 1996 година. Чел бе за това във вестниците. Човекът го бе убил, мислейки го за голям койот, но животното тежало над четиресет килограма, два пъти повече от средно голям койот, и имало характерните цветове на вълк, или вълчи мелез. Доколкото му беше известно, оттогава насетне нямаше нищо: твърдения и слухове за забелязвани екземпляри може би, но не и доказателства.

- Беше едро животно и имаше глава като на куче, само това мога да кажа със сигурност.

Морланд понечи да запали нова цигара, но установи, че пакетът е празен. Смачка го и го прибра грижливо в джоба.

- Ще разпитам - каза той. - Едва ли ще е вълк, но ако в гората има койот, ще е добре да съобщим на хората, да им кажем да пазят кучетата си. Свърши ли?

Хари допи кафето и му подаде чашата. Морланд я завинти и хвърли термоса на пода в колата.

- Хайде, тогава - каза той. - Време е да я сложим в земята.

Лампата в багажника освети найлона и момичето в него. То лежеше по гръб и очите му бяха затворени. В това поне му бе провървяло. Изходната рана на гърдите беше голяма, но кръвта бе по-малко, отколкото бе очаквал. Началникът на полицията сякаш следеше посоката на мислите му.

- Кръвта ѝ изтече на снега в двора на Бен Пиърсън - каза той. - Наложи се да го изгребем и да пръснем на мястото още сняг, за да замаскираме какво сме направили. Хвани краката ѝ. Аз ще я вдигна откъм главата.

Трудно бе да я извадят от багажника. Тя беше прекалено слаба, затова бе взето решението първо да я поохранят, но сега Хари за пръв път научи какво се разбира под „живо тегло“. Здравият найлон беше хлъзгав и Морланд трудно я удържаше. Когато я извадиха от колата, му се наложи да я пусне на земята, да провре крак под нея, за да повдигне горната част на тялото ѝ и после да я прегърне и да я носи, притискайки я към себе си като спяща любовница. Застанаха вдясно от гроба и като преброиха до три, я хвърлиха вътре. Тя падна неугледно, в полуседнало положение.

- Най-добре да слезеш долу и да я сложиш да легне - каза Морланд на Хари. -Ако дупката бе по-дълбока, щях да съм склонен да я оставим така, обаче е плитка. Не искаме пръстта да се слегне и главата ѝ да щръкне навън като на костенурка.