Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Хари нямаше особено желание да влиза в гроба, но май нямаше избор. Спусна се долу и клекна, за да хване краищата на найлона. Докато го правеше, погледна момичето. Главата му бе малко по-ниско от неговата и имаше чувството, че то го гледа. Очите му бяха отворени. Сигурно се бе заблудил, когато го бе видял за пръв път да лежи в багажника. Вероятно се е дължало на отблясък от вътрешното осветление или пък на собствената му умора, но можеше да се закълне...

- Какво има? - обади се Морланд.

- Очите ѝ - каза Хари. - Спомняш ли си дали бяха отворени, или затворени?

- Какво значение има? Тя е мъртва. И за нея, и за нас ще е все едно дали ще я заровим с широко отворени или със стиснати очи.

Хари си помисли, че той е прав. Дори не би трябвало да вижда толкова ясно очите ѝ през найлона, но сякаш вътре в главата ѝ беше запалена лампа, която осветяваше синьото на ирисите ѝ. Изглеждаше му по-жива, отколкото в мазето.

Отърси се от тази мисъл и дръпна рязко найлона. Сега момичето лежеше хоризонтално. Не искаше да вижда отново лицето му, затова се извърна. Беше се опитал. Дадени ѝ бяха по-добри шансове, отколкото на останалите, сигурен бе в това. Не беше виновен, че Бен Пиърсън бе сложил край на надеждите ѝ.

Изведнъж силите напуснаха тялото му. Не можеше да излезе от гроба. Успя единствено да вдигне ръцете си. Погледна нагоре към Морланд. Той държеше кирката.

- Помогни ми да изляза - каза Хари, но началникът на полицията не помръдна.

- Моля те! - Гласът му пресекваше леко и той се презираше заради слабостта си. Майка му беше права: не беше истински мъж. Ако наистина беше смел, щеше да качи момичето в колата си, да го закара в щатската полиция в Бангор и да им признае всичко или поне да го остави в центъра на града, където ще е в безопасност. Изправен в гроба, той си представяше сценарий, в който момичето се съгласява да си мълчи за случилото се, но сценарият се провали, щом се видя как се връща в Проспъръс, за да обясни нейното отсъствие. Не, направил бе за нея най-доброто, което можеше. Всичко друго би било проклятие за града. Но Проспъръс и бездруго бе вече толкова близо до проклятието, че едва ли нещо щеше да се промени.

Затвори очи и зачака кирката да го удари по главата, но нищо такова не се случи. Вместо това Морланд хвана дясната му ръка, изви се назад и общите им усилия го измъкнаха от дупката.

Хари седна на земята и скри лице в дланите си.

- За миг си помислих, че ще ме оставиш там, долу - каза той.

- Би било твърде лесно - отвърна Морланд. - Освен това още не сме свършили.

И Хари разбра, че той не говори само за запълването на гроба.

Момичето беше изчезнало, покрито от пръстта. Виждаше се, че земята е разкопавана, но Морланд знаеше, че останалите зимни снегове, които предстоеше да паднат, ще имат грижата за това. Когато започне истинското топене, пръстта ще се превърне в кал, а когато изсъхне, всички следи от тяхната дейност ще са се заличили. Надяваше се само да са закопали момичето достатъчно дълбоко.

- Мамка му - каза той.

- Какво има? - попита Хари.

- Може би трябваше да я извадим от найлона. Това би помогнало да изгние по-бързо.

- Искаш отново да я изровим ли?

- Не, не искам. Хайде, време е да тръгваме.

Морланд зави лопатата и кирката в найлонови пликове, да не цапат багажника на колата му. На другия ден щеше да я почисти отвътре и отвън, просто за всеки случай.

Хари не бе помръднал от мястото си до гроба.

- Имам един въпрос - каза той.

Морланд го почака да продължи.

- Възможно ли е тя да бъде последната?

Морланд би определил изражението на Хари като обнадеждено, ако употребата на думата „надежда“ не бе така абсурдна при тези обстоятелства.

- Не - каза той.

- Тя е мъртва. Ние я убихме. Предадохме я на земята. Защо не? Защо да не може да е последната?

Началник Морланд затвори багажника, преди да отговори:

- Защото беше мъртва, когато влезе в земята.

Беше пет и нещо следобед след връщането ми в Портланд, когато пристигнах в „Голямата изчезнала мечка“ на „Форест Авеню“. Барът гъмжеше от хора, както всеки четвъртък. Това бяха вечерите, когато „Мечката“ канеше малки пивоварни да представят на хората своето производство - винаги с отстъпка и винаги с томбола накрая. Не бе нужно кой знае какво, за да задържиш редовните си клиенти, но винаги съм се удивлявал от това колко малко заведения намираха енергията да направят нужните минимални допълнителни усилия.

Заварих Дейв Еванс, собственика на бара, да строява войските си за предстоящия щурм. От известно време не бях работил тук. Както вече казах, през последните месеци нещата при мен бяха потръгнали, може би защото и аз, както „Мечката“, бях готов да се постарая малко повече за клиентите си. Освен това проточилият се съдебен спор около продажбата на старата къща на дядо ми на „Горам Роуд“ бе решен в моя полза и по сметката ми беше преведена значителна сума. Бях платежоспособен и с изгледи да остана такъв и в обозримото бъдеще. Но въпреки всичко това обичах да поработвам в „Мечката“ от време на време, макар и само един-два пъти в месеца. От хората в баровете се научават доста неща. Вярно, повечето от тях са безполезни, но понякога изпадат и златни песъчинки. Така или иначе, присъствието ми там даваше възможност на Дейв да си вземе почивка за остатъка от вечерта, макар че днес той проявяваше странно нежелание да си тръгне.