Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Запалката започваше отново да пари ръката му. Брайтбой вдигна палеца си и пламъчето изчезна, но споменът за светлината танцуваше пред очите му. Лявата му ръка напипа плика с парите. Той го сложи внимателно в джоба си, после замъкна раницата на Джуд на лунната светлина и я претършува за нещо, което си струваше да се вземе. Намери фенерче, тесте карти, два чифта чисти чорапи, две ризи, току-що купени от „Гудуил“, и шепа захарни пръчици с изтекъл само преди месец срок на годност.

Всички тези неща Брайтбой премести в собствената си раница. Взе също така спалния чувал на Джуд, като го нави и го върза с въже за дъното на своята раница. По-хубав беше от неговия, по-нов и по-топъл. Дори не се сети отново за Джуд, докато не се накани да си тръгне. Те двамата винаги се бяха разбирали добре. Повечето други бездомници отбягваха Брайтбой. Той беше нечестен и на него не можеше да се разчита. Джуд бе един от малцината, които не се опитваха да го съдят. Вярно, Брайтбой понякога бе считал манията му по външния вид за превземка и бе подозирал, че тя му помага да се мисли за нещо повече от братята и сестрите си на улицата, но Джуд бе също толкова щедър към него, колкото и към всеки друг и рядко си бяха разменяли грубости.

Брайтбой щракна запалката и я вдигна. Джуд сякаш беше замръзнал на мястото си. Кожата и дрехите му бяха покрити със скреж.

- Защо си го сторил? - каза Брайтбой. Лявата му ръка бръкна в джоба, сякаш за да се увери, че парите още са там. Беше чул, че Джуд си събира парите от раздадените заеми. Самият той му дължеше два долара. Това бе и една от причините да го потърси; това, както и малко човешка компания, а също и глътка от някакво питие, ако Джуд разполагаше с такова. Някой бе казал, че парите трябват спешно на Джуд, и беше време да му ги върне. Той рядко искаше нещо от хората като него, така че малцина му се сърдеха, задето си иска парите обратно, и онези, които ги имаха, ги връщаха доста охотно.

Тогава защо човек, който, по преценката на Брайтбой, бе успял да събере най-малко сто долара, изведнъж би се отказал от всичко и би посегнал на живота си? Това бе непонятно, но на него му бяха непонятни много неща. Обичаше името, с което беше известен на улицата, но нямаше и най-малка представа за иронията, която се криеше в него. Брайтбой 10 10 Brightboy (англ.) - Умно момче. - Бел. прев. не беше умен. Хитър - може би, но интелигентността му беше от най-ниските, и то главно от животински вид.

Каквото и да го бе накарало да завърши дните си, увиснал на въжето там, където беше сега, Джуд вече нямаше нужда от пари, докато Брайтбой бе още между живите. Той отиде на „Сейнт Джон Стрийт“, поръча два чийзбургера, пържени картофки и лимонада за пет долара от щанда за обслужване на шофьори на „Макдоналдс“ и ги изяде на паркинга пред китайския ресторант. После си купи опаковка с шест броя „Милър Хай Лайф“ от една бензиностанция, но навън бе толкова студено, че нямаше къде да изпие бирите. По липса на друг избор тръгна обратно към мазето на Джуд и ги изпи, докато мъртвецът висеше пред него. Разстла спалния чувал на Джуд, пъхна се в него и спа почти до разсъмване. Когато се събуди, още бе тъмно. Събра бутилките, за да им вземе депозита и се измъкна от мазето да потърси нещо за закуска. Спря само за да се обади на 911 от уличен телефон на „Конгрес Стрийт“.

Това бе най-малкото, което можеше да направи за Джуд.

Джуд умря, без да има достатьчно пари за собственото си погребение, затова бе погребан от общината за сметка на данъкоплатците. Струваше им 1500 долара, макар че имаше и такива, които негодуваха, че трябва да се похарчат дори и тези пари, за да бъде погребан прилично човек, който според тях през по-голямата част от живота си не е бил нищо друго освен бреме за града. Единствената им утеха бе, че вече нямаше опасност Джуд да ги безпокои за подаяния.

След като патологът приключи с аутопсията, той бе заровен в безименен гроб в гробището на Форест Сити, южен Портланд. Свещеник издекламира псалм, докато спускаха евтиния ковчег в земята, но за разлика от всички погребани от общината покойници, Джуд не си отиде от този свят, без да бъде изпратен от опечалени. Редом с гробарите стояха пет-шест бездомни мъже и жени от Портланд, както и представители на местни приюти и помощни центрове, които го бяха познавали и харесвали. Аз също бях там. Най-малкото, което можех да сторя, бе да зачета кончината му. След като гробът беше заровен, върху пръстта бе положен един-единствен букет цветя. Никой не се застоя. Никой не проговори.