Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Приятелчетата ти са тук - каза той.

- Приятелчета ли имам?

- По-рано имаше. Не съм сигурен дали думата още е подходяща, когато говорим за ония двамата.

Посочи ми ъгъл от бара, който сега изглеждаше значително по-малък заради присъствието на двама масивни мъжаги в полиестерни анцузи: братята Фулси. Не ги бях виждал от погребението на Джаки Гарнър. Неговата смърт бе тежък удар за тях. Те му бяха предани и той се грижеше за тях, доколкото можеше. За такива грамадни мъже бе трудно да останат незабелязани, но през месеците след смъртта на Джаки те някак си бяха успели да го постигнат. Градът сякаш дори бе започнал да диша по-леко. Братята Фулси имаха свойството да изсмукват кислорода от пространството около себе си. Както и да го изкарват от хората с удари. Юмруците им бяха като бетонни строителни блокчета.

Следователно загрижеността на Дейв бе разбираема. Но въпреки вида си и несъмнената склонност към насилие, която изглеждаше резистентна към всякакъв вид лекарствена намеса, по природа те бяха склонни предимно към мрачни мисли. Може и вглъбяването им в тях да не траеше много дълго, но определено отделяха време да обмислят кои кости да счупят най-напред. Фактът, че ме бяха оставили на мира толкова време, вероятно означаваше, че доста сериозно са размишлявали над съдбата на своя приятел. Това беше или добро, или пък много лошо предзнаменование за мен.

- Искаш ли да звънна на някого? - каза Дейв.

- Кого имаш предвид?

- Някой хирург? Свещеник? Погребален агент?

- Ако са дошли да създават неприятности заради Джаки, ще ти трябва предприемач, който да построи бара отново.

- По дяволите. И то тъкмо когато заведението започна да се съвзема.

Запробивах си път през хората, за да стигна до тяхната маса. И двамата посръбваха газирана вода. Братята Фулси не бяха големи пиячи.

- Не сме се виждали отдавна. - казах аз. - Започнах да се притеснявам.

Честно казано, сега, когато най-сетне се бяха появили отново, се притеснявах дори може би повече отпреди.

- Искаш ли да седнеш - каза Поли.

Не беше въпрос. Беше заповед.

Поли бе по-големият и една идея по-добре адаптираният от двамата братя. От главата на по-малкия, Тони, би трябвало да стърчи запален фитил.

Седнах на стола. Всъщност не се тревожех особено, че братята Фулси може да ми посегнат. Ако го стореха, нямаше да разбера почти нищо, преди да съм се свестил, ако това изобщо се случи, но аз винаги се бях разбирал добре с тях и подобно на Джаки, бях правил всичко по силите си да им помагам дори когато това означаваше да кажа някоя дума в тяхна защита пред местната полиция, когато прекрачваха чертата. През годините те ми бяха вършили някоя и друга работа и бяха си патили заради мен. Приятно ми бе да мисля, че помежду ни има разбирателство, но Тимъти Тредуел, онзи, който бе изяден от гризлитата, с които бе опитал да се сприятели, навярно се бе чувствал по същия начин, преди мечите челюсти да захапят гърлото му.

Поли погледна Тони. Тони кимна. Ако бе писано нещата да тръгнат на зле, сега беше моментът.

- За случилото се с Джаки ние не те обвиняваме - поде Поли.

Говореше много тържествено, като съдия, който обявява дълго обмисляна присъда.

- Благодаря - казах аз и бях искрен не само защото засега пребиваването ми в състояние на добро здраве изглеждаше гарантирано, но и защото знаех колко важен бе Джаки за тях. Нямаше да съм изненадан, ако таяха остатъчен гняв против мен, но едва ли. При братята Фулси винаги бе всичко или нищо. Обръщахме нова страница.

- Джаки направи нещо много лошо - каза Тони, - но това не означава, че трябваше да бъде застрелян в гърба.

- Така е - отвърнах аз.

- Джаки беше добър човек - продължи Тони. - Грижеше се за майка си. Грижеше се за нас. Той...

Задави се. Очите му се насълзиха. Брат му го потупа по мускулестото рамо.

- Ще направим всичко, каквото можем - каза Поли. - Каквато и помощ да ти потрябва, за да намериш онзи, който го е извършил, само кажи. И всеки път, когато поискаш да свършим нещо за теб, е достатъчно да ни звъннеш. Защото Джаки би ти помогнал и това, че него вече го няма, не означава, че трябва да се откажем, нали разбираш? Джаки не би искал това.

- Ясно - казах аз.

Ръкувах се с тях и дори не изстенах, но ми олекна, когато си получих ръката обратно.

- Как е майка му? - попитах.

Миналата година на майката на Джаки бе поставена диагнозата болест на Кройцфелд-Якоб. Заболяването ѝ бе единствената причина Джаки да извърши деянията, довели до неговата смърт. Парите просто му трябваха.