Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Сериозно ли говориш? - попита.

- Аз съм полицай, не собственик на погребално бюро.

- Искаш да кажеш, че досега не се е случвало нищо такова?

- Не, доколкото знам. Май това е първият път.

Хари не се почувства по-добре от това. Щеше да има последствия. Пътуването с началника на полицията бе само началото.

- Не ми каза какво се случи с момичето - рече той.

- Не, не ти казах. - Морланд мълча известно време, държейки Хари в напрежение. После добави: - Наложи се Бен Пиърсън да я застреля.

- Наложило се е?

- Идваше камион. Ако го беше спряла, щяхме да сме в още по-трудна ситуация от сегашната.

- И какво щеше да правиш?

Началникът на полицията се замисли над въпроса.

- Щях да опитам да спра камиона и щях да бъда принуден да убия шофьора.

За момент той обърна сивите си очи към Хари.

- А след това щях да убия теб и съпругата ти.

Хари успя да потисне повдигането, но вкусът остана в гърлото му. За пръв път, откакто се качи в колата с Морланд, изпита страх. Намираха се сред мрака някъде около езерцето Табарт, едно от множеството места около Проспъръс, наречени на първите английски заселници. Сега в Проспъръс не бяха останали Табартовци. Нямаше Табартовци, нямаше Мабсъновци, нямаше Куортьновци, нямаше Пойдовци. Всички те бяха измрели рано в историята на селището, а и на останалите, изглежда, бе съдено да ги последват, преди да бъде постигнато съгласие. Сега той самият се готвеше да копае гроб на място, наречено на покойните, на онези, които вече ги няма, а един гроб можеше спокойно да подслони двама вместо един.

- Защо? - попита Хари. - Защо би ни убил?

- Защото ме принудихте да сторя нещо, което не исках. Защото направихте живота по-труден, отколкото беше и без това. Защото се провалихте. За назидание на останалите. Сам избери.

Морланд зави надясно по черен път.

- Като свършим, може би ще погледна още веднъж онзи катинар в мазето ви -каза той. - Нещо в цялата тази история някак си ме смущава. Май самият катинар. - И безизразно се усмихна на Хари.

Лъчите на фаровете улавяха голи дървета, заледен сняг и...

- Какво беше това? - рече Хари. Гледаше назад през дясното си рамо.

- А? Не видях нищо.

- Там имаше нещо. Беше голямо, като някакво животно. Видях очите му да светят.

Но началникът на полицията не му обърна внимание. Ако питаха него, „нещото“ на Хари бе просто хитруване, нескопосан опит да го отклони от въпроса за вратата на мазето. Но Морланд не беше човек, който може да бъде подведен толкова лесно. Смяташе да разходи Хари и съпругата му по собствените им версии за бягството. Да го прави отново и отново, докато се убеди в невинността или вината им. Още от самото начало беше против да им се поверява момичето, но възраженията му бяха отхвърлени. Не беше градски съветник, въпреки че можеше да присъства на съвещанията им. Нито един полицейски началник не бе избиран за градски съветник. Винаги се е смятало, че е по-добре пазителят на закона да се използва като инструмент за налагане волята на съвета.

Съветът бе искал да изпита Хари и Ерин Диксън. По отношение на това семейство бе изразено безпокойство - оправдано безпокойство, както се оказа. Но преминаването от съмнения в лоялността на граждани на Проспъръс към предприемането на директни мерки срещу тях бе сериозна крачка. В цялата история на града бе имало само няколко случая, когато се беше налагало да убият някого от своите. Подобни действия бяха опасни и носеха риска да се посее недоволство и страх сред онези, които хранят съмнения или се поддават на външни влияния.

Морланд вече съжаляваше, задето бе казал на Хари Диксън, че е можел да убие съпругата му и него. Не харесваше Диксън и не му вярваше. Искал бе да го предизвика, но ходът бе глупав. Щеше да се наложи да го успокоява. Дори ако му се извини и припише думите си на оправдан гняв и чувство на безсилие.

Обаче проверката не беше приключила. Проверката едва бе започнала. Хари Диксън трябваше да плати за грешките си и Морланд бе сигурен, че онова, което го очакваше, няма да му хареса, никак няма да му хареса.

- Та какво мислиш, че си видял? - попита го той.

- Струва ми се, че видях вълк.

Земята бе твърда. Не че това трябваше да го изненадва: Хари бе живял достатъчно дълго в окръг Пенобскът, за да храни илюзии за зимата. От друга страна, никога не му се беше налагало да копае гроб, през нито един от сезоните, а това беше като да разбиваш скала. В началото Морланд го остави да се оправя сам. Седеше си в колата, оставил вратата отворена, надул отоплението докрай, и пушеше цигара след цигара, като гасеше внимателно всяка една в пепелника. Но след известно време стана ясно, че ако трябва да изкопае гроба сам, Хари може да блъска земята до лятото, затова отвори багажника и извади оттам кирка. От мястото, на което стоеше, Хари зърна нещо, увито в прозрачен найлон, но не го гледа дълго. Реши, че до края на нощта ще види много повече неща, отколкото би искал.