Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Когато кацнах след събитията в Нюарк, след като адреналинът ми беше спаднал, треперех и бях готов да повърна. Нямаше значение какво ще ям, то така или иначе щеше да има отвратителен вкус, но си мислех, че трябва да сложа нещо в стомаха си. Накрая оставих повечето от храната в чинията, а онова, което изядох, не се задържа дълго в червата ми, след като се прибрах в стаята.

Всъщност тези реакции ставаха все по-нормални за мен. Предполагам, че когато съм изпадал в ситуации като тазвечерната, винаги съм изпитвал страх - всеки, който е надзъртал в дуло на пистолет, който се е изправял пред опасността да бъде ранен или убит и твърди, че не се е уплашил, е лъжец или луд - но колкото по-често го правиш и оцеляваш, толкова по-ясно ти става, че късметът неизбежно ще ти изневери. Ако котките можеха да броят, сигурно щяха да стават нервни, когато започват петия си живот.

Освен това исках да гледам как Сам, дъщеря ми, расте. Тя отдавна бе оставила зад гърба си онези първи години, когато децата, макар и сладки, не правят много повече от това да бърборят и падат, също както някои много възрастни хора. Намирах я безкрайно очарователна и съжалявах, че вече не съм с Рейчъл, нейната майка, ала не очаквах Рейчъл да се върне при мен само за да мога да прекарвам повече време със Сам. Но пък и аз не исках Рейчъл да се връща, така че чувството беше взаимно. Все пак при положение че Рейчъл и Сам бяха във Върмонт, а аз в Портланд, уреждането на периоди от време, които да прекарвам с дъщеря си, изискваше известно планиране. Предполагам, че винаги бих могъл да се преместя във Върмонт, но тогава трябваше да гласувам за социалистите и да търся извинения, за да се отцепя от Щатите. Така или иначе, харесвах Портланд и близостта си до океана. Да рееш поглед над върмонтското езеро Бомъзин, не бе съвсем същото.

Легнах на кревата и прегледах съобщенията на клетъчния си телефон. Имаше само едно, от човек в Портланд на име Джуд. Той бе един от шепата местни бездомници, които ми бяха помагали в миналото - или като ми бяха давали информация, или с тайно наблюдение от време на време, тъй като хората бяха склонни да не забелязват бездомните или да се правят, че не ги забелязват. Естествено, Джуд нямаше телефон за обратна връзка. Вместо това предлагаше да му оставям бележка при хората от Центъра за психично здраве или на таблото за съобщения пред медицинския център „Амистад Къмюнити“ на „Стейт Стрийт“, за да му кажа кога ще мога да се срещна с него.

От известно време не бях виждал Джуд по улиците, но и не бях го търсил специално. Както повечето портландски бездомници, и той правеше всичко по силите си, за да не остава на улицата през зимата. Обратното означаваше риск да бъде открит замръзнал в някой вход.

Аз не бях изпаднал дотам. Напоследък работата ми се бе увеличила, защото си бях разработил добра странична линия за получаване на доходи като разносвач на съдебни призовки. Не беше престижна работа, но се печелеше добре и понякога изискваше да се използват поне няколко мозъчни клетки. Например в деня, преди да потегля за Нюарк, за да се срещна с Ейнджъл и Луис, бях осребрил чек за 2000 долара, включващ необлагаем бонус, и то само за един случай. Призовката бе във връзка с инвестиционен анализатор на име Хайръм П. Тейлър, който бе в началната фаза на сериозните и враждебни процедури по развода със съпругата си, представлявана от моята адвокатка и през повечето време моя приятелка Ейми Прайс. Хайръм беше такъв отвратителен развратник, че дори собственият му адвокат бе признал неофициално, че е възможно клиентът му да има пенис като тирбушон и накрая съпругата му да се е уморила от това унижение. Но щом съпругата бе подала молба за развод, Хайръм се бе заел да крие всички свързани с имуществото му документи и да прехвърля въпросното имущество възможно най-далече от досега ѝ. Дори бе напуснал своя офис в южен Портланд и бе опитал да замете следите си, обаче аз го проследих до апартамента на една от приятелките му, жена на име Бранди, която, макар и с име на стриптийзьорка, работеше като счетоводител в Ню Хампшир.

Проблемът беше, че Хайръм не би вдигнал дори късче хартия от улицата от страх, че то може да е вързано с невидима нишка, която води до ръката на съдебен служител. Не ходеше никъде, без да е придружаван от Бранди; тя бе тази, която плащаше в брой за вестниците, хранителните продукти и питиетата в бара. Хайръм не докосваше нищо, ако можеше да избегне това. Сигурно сутрин, преди да се изпикае, караше Бранди да го преглежда, да не би някой да е лепнал призовка на мъжествеността му, докато е спал.