Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Не е много добре - каза Поли. - Дори Джаки да беше жив, пак щеше да ѝ е трудно. А сега...

Той поклати глава.

Застрахователната компания на Джаки се бе позовала на клауза в застрахователната му полица, отнасяща се за криминални прояви, твърдейки, че смъртта му е настъпила вследствие на участие в престъпление. Ейми Прайс се бе заела със случая на доброволни начала, ала не вярваше застрахователната компания да промени позицията си, а тя трудно можеше да я обяви за безпочвена. Джаки беше убит, защото беше оплескал нещата: не беше внимавал, някой беше загинал и отмъщението го бе застигнало. Отбелязах си да изпратя чек на майка му. Макар че нямаше да помогне много, все пак беше нещо.

Братята Фулси допиха содите си, кимнаха за довиждане и си тръгнаха.

- Още си жив - рече Дейв, който бе наблюдавал развоя на събитията с едното око; другото не бе откъсвал от бара си, в случай че го вижда за последен път в този му вид.

- Изглеждаш доволен.

- Защото това означава, че все пак ще си получа свободната вечер - отвърна той, докато обличаше палтото. - Иначе надали щях да мога да си тръгна.

Тази вечер в „Мечката“ беше много приятна за мен. Може би отчасти заради облекчението, че не си бях навлякъл гнева на братята Фулси, но и защото, докато сновях между бара и салона, успях да изхвърля от главата си всичко друго, освен кранчетата за бира, готвачите на конвейера и грижата, когато Дейв дойде на другата сутрин, да завари бара си горе-долу в същото състояние, в което го е оставил. Накрая седнах на бара да изпия едно кафе и да прегледам „Портланд Финикс“, докато около мен продължаваше нощното почистване.

- Не се преуморявай - каза Кати Сладкишчето, като ме побутна с подноса мръсни чаши. - Ако си се пресилил, докато помагаше, не знам как ще го преживея.

Кати беше една от сервитьорките. Ако е имало случай, когато да не е била весела, то аз не съм присъствал. Тя не спираше да се усмихва дори когато си изкарваше гнева върху някого.

- Не ме карай да те уволнявам.

- Ти не можеш да ме уволниш. Пък и би изисквало известно усилие от твоя страна.

- Ще кажа на Дейв да те уволни.

- Дейв само си мисли , че работим за него. Не му отнемай илюзиите, като го караш да проверява.

В думите ѝ имаше известна истина. Още не можех да разбера как точно функционираше „Мечката“: тя просто функционираше. В крайна сметка, без значение кой се водеше за собственик, всички работеха за самата „Мечка“. Допих кафето си, изчаках и последните хора от персонала да си тръгнат и заключих. Моята кола бе единствената, останала на паркинга. Нощта беше ясна и луната блестеше, но покривът вече беше покрит със скреж. Зимата отказваше да освободи североизтока от властта си. Поех към къщи под небе, отрупано със звезди.

Вратата към мазето на Джуд се отвори.

- Джуд, тук ли си?

Припламна запалка. Ако имаше кой да го види, пламъчето щеше да освети мъж, навлечен в няколко стари палта, със стърчащи от обувките му без връзки вестници. Долната половина на лицето му бе изцяло покрита от брада, в бръчките по кожата му бе наслоена мръсотия. Изглеждаше на шейсет, но беше по-близо до четиресетте. На улицата беше известен като Брайтбой. Някога бе имал друго име, но вече дори и той почти го беше забравил.

- Джуд? - извика отново.

Пламъкът на запалката пареше пръстите му. Брайтбой изруга и го остави да угасне. Очите му започваха да свикват с тъмнината, но мазето беше Г-образно, което означаваше, че лунната светлина проникваше само дотук. Чупката вдясно оставаше в мрак. Щракна отново запалката. Беше евтина, пластмасова. Намерил бе цял куп такива, всичките още пълни с газ, в кофа за смет пред блок, който опразваха. При този студ всичко, което можеше да даде пламък и топлина, заслужаваше да се пази. Останали му бяха още пет-шест.

Зави зад ъгъла и светлината улови обутия в ботуш крак на Джуд, който се люлееше на три стъпки над земята. Брайтбой вдигна бавно запалката, видя червеникавокафявия балтон, зеления шевиотен панталон, бежовите сако и жилетка, кремавата риза и грижливо вързаната червена вратовръзка. Джуд бе успял дори да умре като денди, въпреки че лицето над възела беше подпухнало и почти неузнаваемо и примката, на която висеше, бе потънала в плътта му. Под краката му имаше катурната табуретка. От дясната му страна се виждаше дървен сандък, който беше използвал за нощно шкафче, а до него спалният му чувал, разтворен и приготвен за лягане.

На сандъка имаше найлонов плик, пълен с банкноти и монети.