Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Искаш ли чай, Лукас? - попита Хейли.

- Един чай ще ми дойде добре.

В Проспъръс бе по-вероятно да ти предложат чай, отколкото кафе. Това бе наследено от старата родина. Бен Пиърсън навярно бе единственият собственик на магазин в обсег от петдесет мили, който редовно свършваше чая „Ърл Грей“ и „Инглиш Брекфъст“ на листа и „Йоркшир Тий“ на пакетчета. И какви неприятности имаше само, когато това се случи.

Отвътре домът на Хейли напомняше музей на викторианската къща: стари мебели от тъмно дърво, персийски килими, дантелени покривки на масите, столове с прекалено твърди възглавници и цели стени, отрупани с книги. Полилеите, подобие на класическия джорджиански стил от осемнайсети век, бяха изработени в края на деветнайсети век от „Ослър енд Фарадей“ в Бирмингам. Морланд ги намираше за крайно претрупани и неподходящи за къщата, но пазеше това мнение за себе си. И все пак винаги когато сядаше на масата за хранене на Хейли, имаше усещането, че се готви за спиритически сеанс.

Хейли кипна вода и сложи чая да се запари. Чайникът беше от чисто сребро, но чаят щеше да бъде сервиран в не толкова изискани чаши. Порцеланът би бил прекалена превземка. Тя сложи мляко и в двете чаши, без да си прави труда да попита колко иска и дали не предпочита сам да си го сипе. Вече познаваше навиците и предпочитанията му почти толкова добре, колкото и съпругата му. Добави чая, после намери някакви маслени бисквити и изсипа четири в една чинийка. Бисквити, не курабии - така пишеше на пакета, украсен още с шотландски крави, шотландски карета и руини.

Сръбнаха чай, гризнаха от бисквитите, поговориха за времето и за ремонтите, които трябваше да бъдат направени в сградата на общината, когато зимата си отиде, и едва тогава преминаха към основната тема този следобед.

- Чух, че са погребали онзи скитник - каза Хейли.

Морланд не беше сигурен, че човекът, наречен Джуд, можеше да се нарече просто скитник. Скитниците са хора, които се придвижват от едно място на друго в търсене на препитание. За него той беше по-скоро безделник, лентяй.

- Очевидно.

- Вдигнал ли се е шум?

- Не съм чул да е имало такова нещо.

- Казах ти, че няма да има. А трябваше да слушам цялото онова вайкане и мрънкане.

Морланд остави думите ѝ без коментар. Изложил бе всичките си възражения, когато му бе съобщено решението на градския съвет, но тогава вече бе твърде късно. Беше се опитал да разубеди Хейли, само че този път тя бе демонстрирала имунитет срещу чара му.

- Щеше да е за предпочитане, ако просто беше изчезнал - рече накрая.

- Това би струвало повече, много повече. В счетоводството трябва да има баланс.

- Може би разходът щеше да си струва. Едва ли някой ще дойде да търси изчезнал бездомник, а и без трупа е трудно да се докаже, че е извършено престъпление.

- Никой не се опитва да докаже, че е извършено престъпление. Някакъв скитник се е обесил и толкова.

„Не съвсем“, помисли си Морланд.

Хейли разсъждаваше като градски съветник, Морланд - като полицай.

- Както го виждам аз, проблемът е, че сега имаме два трупа и това няма да свърши добре - каза Морланд.

- Бен ми каза, че не е имал друг избор, освен да застреля момичето. Ти си се съгласил.

„Обаче не съм се съгласявал с убийството на бащата“, готвеше се да отговори Морланд, но преглътна думите, преди да са стигнали до езика му.

- Този град е оцелявал и процъфтявал, защото е бил предпазлив - каза той.

- Няма нужда да ми напомняш това! - В бледите страни на Хейли се качи малко кръв. - Какво си мислиш, че правя през всичките тези години? Всяко решение, което аз съм вземала, е било по своята същност във възможно най-голям интерес за града.

Аз съм вземала, отбеляза си той, не ние сме вземали. Питаше се дали всеки деспот започва изреченията си така. В даден момент някой трябваше да каже истината на онези, които държат властта. Но от друга страна, този някой често свършваше с набучена на кол глава.

- Не поставям под съмнение твоята преданост към града, Хейли. Никой не се съмнява в нея. Но двама мъртви от едно и също семейство може да привлекат внимание.

- Един мъртъв - поправи го тя. - Има едно тяло, не две. Съобщено ли е вече, че момичето е изчезнало?

- Не - призна той.

- Няма и да бъде, защото единственият, който можеше да се разтревожи за него, сега лежи в земята. Като действахме по този начин, ние решихме проблема, или щяхме да сме го решили, ако този проклет глупак Диксън не я беше оставил да избяга.