Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Джуд имаше ли много приятели?

Шейки остави чашата и изтри уста с гърба на ръката си.

- Не. Държеше повечето хора на разстояние.

- Но не и теб.

- Да.

Смених темата. Не беше моя работа.

- Кога за последен път го видя жив?

- Един-два дни преди да го намерят в онова мазе. Помагах му в събирането.

- Събирането ли?

- На парите. Искаше да му върнат заемите, които бе давал, и поиска помощ от мен. Всички знаеха, че с него сме близки, и ако кажех, че работя за него, никой нямаше да се усъмни, че лъжа. Той ми написа всичко на хартия. Когато намирах някого, задрасквах името в списъка и записвах колко ми е дал.

Той бръкна в един от джобовете си и извади лист хартия, който разгъна внимателно и сложи пред мен. На него имаше списък с имена, изписани четливо с молив. До повечето от тях, със значително по-разкривен почерк, бяха надраскани цифри: обикновено два долара и никога повече от това.

- Понякога отивах при някои, след като той ги бе посетил и тези хора може би вече се бяха разплатили, а може би не. Но Джуд бе отстъпчив човек. Вярваше на всяка история за лош късмет, защото си беше такъв. Колкото до мен, аз знаех, че някои от тях лъжат. И докато са живи, ще лъжат. Гледах да ги накарам да си платят, ако могат.

Взех листа и събрах набързо цифрите. Сумата не излезе много голяма: 100 долара, плюс или минус цент-два. Тогава си дадох сметка, че макар и за мен да не бяха много пари, 100 долара можеха да станат причина човек да бъде размазан от бой, ако попадне в лоша компания. Можеше да са достатъчни дори за да бъде убит.

- За какво му трябваха тези пари? - попитах.

- Той търсеше дъщеря си. Каза ми, че е била наркоманка, но вече влизала в правия път. Последното, което научил за нея, било, че е отишла в Бангор да търси работа и изглежда, била намерила. Мисля, че...

Той замълча.

- Продължавай.

- Мисля, че е дошла тук, защото е искала да бъде близо до него, но не чак толкова, че съвсем да го улесни - каза Шейки. - Искала е той да дойде и да я намери. Джуд беше изоставил майка ѝ и нея преди доста време и знаеше, че момичето обвинява него за всичко, което се е объркало в живота му след това. Била му е ядосана. Дори може би го е мразела, но когато става дума за кръвна връзка, любовта и омразата не се различават особено или се смесват дотолкова, че не можеш да различиш едното от другото. Предполагам, че е мислил да се премести в Бангор и да сложи край на това. Но Джуд не харесваше Бангор. Там не е както тук. Изтръгнаха сърцето на този град, когато построиха мола, и той никога повече не се съвзе, за разлика от Портланд. Не е добро място и за бездомните - по-лошо е, отколкото тук. Но Джуд искаше да се реваншира на момичето за онова, което му е причинил, а не можеше да го стори от Портланд.

- За колко време вие с Джуд събрахте парите?

- За седмица. Щеше да му отнеме месец, ако бе действал сам. Би трябвало да си намеря работа като събирач на дългове.

Шейки използва показалеца на дясната си ръка, за да дръпне листа към себе си и каза:

- Така че въпросът ми е...

- ...защо човек, който е прекарал трудна седмица в събиране на дългове и който мисли единствено как да оправи отношенията с дъщеря си, ще се обеси в мазе тъкмо когато е успял да събере известна сума? - довърших аз вместо него.

- Точно така.

- Значи, какво: на дъщеря си ли се е канел да даде парите, или да ги използва, за да се премести в Бангор?

- Нито едното от двете - отвърна Шейки. - Ако съм го разбрал правилно, мисля, че се надяваше да те наеме, за да я намериш.

Той, изглежда, си спомни, че има още кафе. Изпи на една глътка половината от онова, което беше останало, и хвърли кос поглед към кифлата в моята чиния. Побутнах я към него.

- Давай. Не съм толкова гладен, колкото си мислех.

Говорихме цял час - ту за Джуд, ту за самия Шейки. Той бе служил в армията и така се беше сдобил със сакатата си ръка: засегнат нерв от експлодирала гума на джип.

- Дори не беше истинска рана - каза Шейки. - Преди лъжех за нея, за да се правя на храбър, но като че ли вече не си струва труда.

В края на нашия разговор ми станаха ясни две неща: Шейки познаваше Джуд по-добре от всеки друг в Портланд и все пак всъщност изобщо не го познаваше. Джуд бе споделял с него само съвсем оскъдна информация за дъщеря си. Шейки бе с впечатлението, че колкото повече неприятности са се струпвали на приятеля му, толкова по-малко желание е изпитвал да търси помощ, за да се справя с тях. Тъкмо това била причината накрая човек да умира сам.

Преди да си тръгна, купих на Шейки още едно кленово лате, а той ми обясни как най-лесно мога да го намеря. Както и Джуд, използваше за подобни контакти добрите хора в Центъра за психично здраве.