Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Седях на маса в кафене „Крема“ на улица „Къмършъл“, когато ме намери мъжът, наричащ себе си Шейки. Беше малко след девет сутринта и макар несекващият поток от хора да не даваше и миг почивка на баристите, повечето от масите си стояха празни. По това време хората искаха да си поръчат, без да консумират на място, което идеално ме устройваше. Разполагах с приятно огрявано от слънцето местенце до прозореца и с новите броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Портланд Прес Хералд“. Салонът на „Крема“ бе един от най-хубавите в града - само голи дъски и неизмазана тухлена зидария.

Имаше и по-лоши места, където да убиеш някой и друг час. По-късно сутринта имах среща с евентуална клиентка: неприятности с бившия, който не бе схванал разликата между наглеждане и преследване на бившата половинка. Разликата бе тънка, в зависимост от това кого питаш. Той май не разбираше и че ако наистина го бе грижа за нея, би трябвало да ѝ плати издръжките за децата, които ѝ дължеше. За такива недоразумения се печелеха почасовите тарифи.

Шейки носеше черни гуменки, съвсем леко протрити дънки и балтон - толкова голям, че почти можеше да мине за палатка. Когато влезе в „Крема“, изглеждаше смутен, и видях, че един-двама от персонала го наблюдаваха, но той явно не смяташе да се откаже от онова, което си бе наумил. Тръгна право към моята маса.

Шейки 11 11 Shaky (англ.) - Треперещия. - Бел. прев. не беше единственият, който използваше това име за себе си, всички на улицата му викаха така. Той имаше паралитичен тремор на лявата ръка, която държеше плътно до тялото си. Чудех се как ли спи. Може би просто бе свикнал с нея, както се свиква с много неща, които се налага да търпиш дълго време.

Той спря пред мен, слънцето освети лицето му. Беше гладко избръснат и миришеше силно на сапун. Може и да грешах, но впечатлението ми бе, че преди да дойде тук, се беше привел в приличен вид и бе облякъл най-хубавите си дрехи. Помнех го от погребението. Беше единственият от присъстващите, който проля сълза, докато спускаха Джуд в гроба.

- Може ли да седна? - попита той.

- Заповядай - отвърнах. - Искаш ли кафе?

Той облиза устни и кимна.

- Да.

- Някакви предпочитания?

- Което е най-голямото и най-топлото. Ако може и да е сладко.

Тъй като аз самият пия предимно чисто филтрирано кафе, трябваше да разчитам на момичето зад бара да ми помогне за топлото и сладкото. Върнах се с кленово лате и две кифли. Не бях много гладен, но Шейки навярно беше. Хапнах малко от моята, за да бъда учтив, а Шейки се върна на бара и натъпка чашата си със захар. Щом седна отново на мястото си, се нахвърли на кифлата, после забави малко темпото, сякаш се сети, че е в компанията на порядъчни хора и никой няма да му издърпа залъка от устата.

- Вкусно - каза той. - И кафето го бива.

- Сигурен ли си, че захарта ти е достатъчна? - Бъркалката направо стоеше изправена в кафето.

Той се ухили. Зъбите му не бяха хубави, но усмивката някак си беше.

- Винаги съм имал слабост към сладкото. Предполагам, че си личи. Загубих повечето си зъби. - Отхапа още от кифлата и я дъвка дълго и старателно, наслаждавайки се на вкуса ѝ. После каза: - Видях те на гробищата, когато погребаха Джуд. Ти си детективът, нали?

- Точно така.

- Познаваше ли Джуд?

- Слабо.

- И аз така чух. Джуд ми каза, че е вършил детективска работа за теб няколко пъти.

Усмихнах се. На Джуд винаги му беше приятно, когато го молех да ми помогне. Долових известен скептицизъм в гласа на Шейки, само следа от съмнение, но мисля, че искаше да е истина. Държеше главата си наведена, докато гледаше втренчено към мен, повдигнал едната вежда в очакване.

- Да. Така е - казах аз. - Джуд беше наблюдателен и знаеше как да слуша.

Шейки се отпусна назад с огромно облекчение. Джуд не го беше излъгал. Идването му тук не беше напразно.

- Да - каза той, - Джуд беше умен. Нямаше нещо, случило се на улицата, за което той да не знае. Освен това беше внимателен. Внимателен към всички.

Внимателен към мен.

Спря да яде и за миг изглеждаше ужасно самотен. Устните му се движеха беззвучно, докато се мъчеше да опише емоции, каквито никога досега не бе изразявал: онова, което бе изпитвал към Джуд, и начина, по който се чувстваше сега, когато него вече го нямаше. Опитваше се да облече загубата си в думи, но загубата беше отсъствие и не подлежеше на описание. Накрая се отказа и засърба шумно латето, за да скрие мъката си.

- Приятели ли бяхте?

Той кимна над чашата.