Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Тя тръгна към дъното на магазина, сложила ръка на устата си, секунди преди началникът на полицията да влезе. Той бе едър мъж, над метър и деветдесет и повече от деветдесет килограма. Бе гладко обръснат и очите му бяха сиви като изстинала пепел от стари огньове. Беше началник на полицията в Проспъръс от близо десет години и бе поел службата от баща си. Преди това бе „чиракувал“ като редови полицай в Мейнската щатска полиция. Така го наричаше винаги, „моето чиракуване“. Всички знаеха, че Проспъръс е единственият град, който е от значение за него. Вървеше с едва забележимо накуцване - последица от автомобилна катастрофа край Огъста преди години. Никой никога не бе споменавал, че увреденият крайник може да се отрази на способността му да изпълнява своите служебни задължения и той никога не бе давал повод за това.

- Къде е тя? - попита Морланд.

- В банята - отвърна Бен. - Прилоша ѝ.

Морланд бе идвал в магазина на Пиърсън достатъчно често, за да го познава почти толкова добре, колкото собствения си дом. Отиде право до банята, почука на вратата и извика:

- Госпожице? Името ми е Лукас Морланд, аз съм началникът на полицията тук, в Проспъръс. Добре ли сте там вътре?

Нямаше отговор. Студен вятър развяваше крачолите на панталона му около обувките и краката. Идваше изпод вратата на банята.

- Мамка му - каза той.

Отстъпи назад, вдигна десния си крак и ритна силно ключалката. Ключалката издържа, но касата се счупи при втория опит. Вратата се отвори, за да открие празна баня пред него. Прозорчето над тоалетната зееше отворено. Морланд не загуби дори и секунда, за да погледне навън. Момичето сигурно вече бързаше да се скрие в мрака. Обърна се и тръгна обратно към магазина, като едва не събори вървящия след него Томас Соулби.

- Какво има? - попита Томас, но Морланд не му отговори.

Опитваше се да скрие болката в левия крак. Това проклето време винаги му се отразяваше адски зле и щеше да е щастлив, когато зимата свърши най-сетне. Изкуцука обратно до паркинга и зави наляво покрай сградата. Магазинът на Пиърсън се намираше близо до кръстопът: обърнатата на север фасада беше на главния път, който влизаше в Проспъръс, а на запад бе магистралата. Зрението на Морланд беше добро, дори в тъмното, и различи фигура, която се движеше бързо между две групи дървета в посока към магистралата. Пътят изкачваше височина на западната граница на Прос-пъръс. Докато я наблюдаваше, на хълма се появиха фарове на камион.

Ако момичето стигнеше до него, той беше загубен.

Ани тичаше.

Беше толкова близо до спасението, или поне така си бе мислила, и тогава се появи ченгето. Позна го веднага: фигурата и ръста му, но най-вече начина, по който куца. Беше го виждала два пъти. Първия път точно след като беше предадена на втората двойка, когато бе отведена в мазето. Борила се бе с тях, докато я сваляха от камиона, и кърпата на очите ѝ се бе отместила леко. Ченгето беше там, надзираваше операцията, вървеше след тях, докато я носеха към килията ѝ. Вторият път беше, когато ѝ позволиха да вземе душ, въпреки че винаги я държаха с белезници на ръцете и краката. Погледнала бе надясно, докато излизаше от килията си в мазето, и преди вратата да се затвори, за миг бе зърнала в горния край на стълбището мъжа със сивите очи. В нито един от двата случая той не бе в униформа, иначе не би направила глупостта да позволи на старчоците да се обадят в полицията.

Онези двамата я хранеха добре. Това поне не можеше да им се отрече. Сега имаше сили, може би толкова, колкото не бе имала от много години. В организма ѝ нямаше алкохол и бе чиста откъм наркотици. Собствената ѝ скорост я изненадваше.

Ани видя камиона едновременно с Морланд. Ако успееше да стигне навреме до магистралата, можеше да го спре и да помоли да я откарат до някой друг град. Имаше вероятност ченгето да тръгне след тях, но всеки шофьор на камион, който е с всичкия си, щеше да види окървавените ѝ боси крака и скъсаната ѝ нощница и да разбере, че я е сполетяло нещо ужасно. Ако това не стигне, за да го убеди, сигурна бе, че историята ѝ ще свърши останалото. Той - или тя, ако имаше късмета да я качи жена -можеше да я заведе при ченгетата в Бангор или до най-близкия участък на щатската полиция. Шофьорът на камиона можеше да я закара и направо във Вашингтон, в централата на ФБР, все едно ѝ беше. Искаше само да се махне от този покварен град.

Когато наближи пътя, теренът започна да става по-стръмен. Леко залитна, когато се спъна в камък, и я прониза ужасна, остра болка. Счупила бе големия пръст на десния си крак. Сигурна беше. Това я забави малко, но не я спря. Камионът още бе на известно разстояние, щеше да стигне до магистралата много преди той да премине. Готова бе, ако е нужно, да застане на средата на пътя и да рискува да бъде прегазена, за да го спре. За предпочитане бе да умре бързо под колелата, вместо да я върнат отново в онова мазе.