Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Ако успееш, току-виж тази ти работа тук станала излишна.

— Щом така стоят нещата, ще положа максимални усилия, сър.

— Браво, момчето ми. Сигурен съм, че ще се постараеш, Итън. И щом го намериш, ми се обади — независимо колко е часът.

Винаги съм се чудил на ония, които твърдят, че не им оставало време за мислене. На мен лично мислите ми текат по два канала. Установил съм, че меренето на зеленчуци, приказките с клиентите, кавгите и обичта с Мери, разправиите с децата — нито едно от тях не пречи на постоянно присъстващия втори пласт от мисли, въпроси, предположения. И съм почти сигурен, че и с всеки друг е така. Излиза, че да нямаш време за мислене, значи да нямаш желанието да размишляваш.

И вероятно нямах друг избор, след като навлязох в онази особена, непозната територия. Въпросите сами ми се навираха и настояваха да им обърна внимание. Тъй нов беше този свят за мен, че си блъсках главата по въпроси, които по-старите му жители сигурно са разрешили и махнали от съзнанието си още през детските си години.

По едно време си представях, че щом задвижа даден процес, ще мога да го контролирам през цялото време, та дори и да го спра, ако река. Но в мен вече се зараждаше ужасяващото убеждение, че един такъв процес може да се превърне в нещо самостоятелно, едва ли не в човешко същество със собствени цели и средства, почти независимо от създателя си. След което ме загложди друга мисъл. Аз започнах ли го наистина, или само не му се противопоставих? Дори да го бях задвижил, не бях ли и самият аз задвижен? Но веднъж излязъл на дългия път, оказа се, че по него няма нито пресечки, нито разклони — никаква възможност да избираш.

Изборът всъщност правиш при първоначалната преценка. Какво значи „етика“? Само на думи ли съществува? Почтено ли беше да оценявам слабостта на баща ми, изявила се като щедър ум и изградената върху пясъчна основа мечта, че и останалите са толкова щедри? Не, просто правилата на добрия бизнес са изисквали от тях да му изкопаят трапа. А той сам паднал в него. Без никой да го бута. Неетично ли е, че са го ошушкали точно тогава, когато е бил беззащитен? Явно не.

Сега към Ню Бейтаун се прокрадваше една бавна умишлена блокада, но и нейното начало бе поставено от почтени мъже. Успееха ли, щяха да ги приемат не като мошеници, а като хитри хора. Ами ако се намеси фактор, с който не са се съобразили, това неетично и непочтено ли ще е? Според мен ще зависи от това, доколко ще успее. Повечето свят не възприема успеха като нещо лошо. Помня как, докато Хитлер напредваше триумфално, без съпротива, куп почтени люде търсеха и намираха у него добродетели. И Мусолини принуди влаковете да спазват разписанията, и колаборационистите във Виши действаха за доброто на Франция, а пък Сталин, какъвто и да бе, поне бе силен. Силата и успехът са над всякаква етика и критика. С други думи, изглежда, важното не е какво вършиш, а как го правиш и как го наричаш. Има ли дълбоко у хората някаква спирачка, която да ги възпира и наказва? Изглежда, няма. Наказва се единствено неуспехът. На практика смята се, че няма налице престъпление дотогава, докато не хванат престъпника. В хода на замисъла за Ню Бейтаун ще има и пострадали, дори и съсипани, но това ни най-малко няма да пречи на напредъка му.

Не можех да нарека всичко това битка със съвестта ми. Веднъж съзрял и възприел схемата, пътят ми бе ясно очертан, а опасностите — очебийни. Онова, което най-много ме учуди, бе, че то сякаш се планираше от само себе си; всяко нещо следваше от предходното и всичко си идваше на мястото. Аз само го наблюдавах как расте и съвсем леко го насочвах.

Онова, което бях сторил и замислил, предприех с пълното съзнание, че ми е чуждо, но необходимо — стреме за качване на висок кон. Но настанях ли се на седлото, стремето нямаше да ми трябва. И да не бях в състояние да спра този процес, поне нямаше да ми се налага да започна друг. Нито исках, нито желаех да съм гражданин на тази сива и опасна страна. Нямах нищо общо с надвисналата на седми юли трагедия. Не беше мой процес, но можех да съм подготвен, че да го използвам.

Един от най-старите и най-често доказван като погрешен мит гласи, че мислите на човека са изписани на лицето му и че очите са прозорец към душата. Не е вярно. Личи единствено болестта или поражението и отчаянието, които също са един вид болест. Има, макар и да се срещат рядко, хора, способни да усетят какво става под повърхността, да доловят промяна или да чуят таен сигнал. Мисля, че и моята Мери почувства промяната, но я изтълкува погрешно, освен това смятам, че и Марджи Йънг-Хънт знае — но тя е вещица и това силно ме притеснява. Струва ми се, че освен че има магически способности, тя е и интелигентна — а това ме притеснява още по-силно.