Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Никога не съм чувала за него.

— Няма значение. Та тоя мой приятел ми разправи следната история. Докато бил в северната част на Мексико, Панчо подпушил печатницата да изкарва банкноти от по двайсет песо. Толкова много отпечатали, че хората му спрели да ги броят. Пък и броенето не им се удавало кой знае колко. По-лесно се оказало да ги мерят на килограм.

— Джои, твоята автобиография е неповторима — отвърна Марджи.

— По дяволите, госпожо Йънг-Хънт. По онова време ще съм бил едва на пет. Само съм я чувал тази история. Та някаква много готина мацка — индианка, но „надарена“ — влязла и рекла: „Мон хенерал 59 59 Генерале мой (исп.). — Б.пр. , екзекутирахте съпруга ми и сега съм бедна вдовица с пет деца. Що за народна революция е това, вашето?“ И Панчо се заел да огледа активите й, така, както правя и аз в момента.

— Не са ипотекирани при теб, Джои.

— Знам. Но така гласи историята. Тогава Панчо се обърнал към своя адютант: „Претегли й пет кила пари.“ Купчинката се оказала възголямшка, та я вързали с тел и жената си заминала, взела подмишка цялата бала. Тогава се изтъпанил някакъв лейтенант, козирувал и рекъл: „Мон хенерал (а те го произнасят «мъ грал», по-скоро даже «мъ храл»), не сме застреляли мъжа й. Беше пиян. Сега е в дранголника зад ъгъла.“ Панчо и за миг не откъснал поглед от отдалечаващата се с балата дама. Само наредил: „Веднага да го разстреляте. Не можем да разочароваме бедната му вдовичка.“

— Джои, ти си направо невъзможен!

— Не е измислица. Аз й вярвам. — Обърна чека й към нея. — Как ще желаете сумата, в банкноти по двадесет, по петдесет или по сто?

— Дайте ми я на по двадесет и пет центови монети.

И на двамата им бе приятно да се задяват.

От кабинета с матираното стъкло надникна господин Бейкър.

Ето този е сигурна работа. Господин Бейкър вече й се бе пуснал веднъж по граматически правилен, но смислово неясен начин. Господин Бейкър беше Чичко Паричко. Вярно, женен е, но на Марджи бейкърите на този свят й бяха безпределно ясни. Винаги си намираха морално оправдание за онова, което така или иначе смятаха да направят. И колко хубаво постъпи, че не го отблъсна. Поне си оставаше в списъка.

Взе подадените й от Джои четири банкноти по пет долара и тъкмо пристъпи към побелелия банкер, когато влезе тихо мъжът, когото бе видяла да разговаря с Итън, мина отпреде й, показа някаква картичка, бе въведен в кабинета на господин Бейкър и вратата се затвори.

— Що не го изритах? — каза на Джои.

— С най-красивия крак в окръга Уесекс — отговори той. — Искаш ли да излезем довечера? Ще потанцуваме, ще хапнем и така нататък?

— Не мога — каза му. — Кой е тоя?

— За пръв път го виждам. Прилича на банков ревизор. В мигове като този се благославям, че съм честен и още повече — че знам да събирам и изваждам.

— Знаеш ли, Джои, от такъв като теб би излязъл прекрасен беглец от някоя вярна булка.

— Най-горещо се моля за такова нещо, госпожо.

— Довиждане.

Излезе, пресече уличката и отново влезе в бакалницата на Маруло.

— Здрасти, Ит.

— Здравей, Марджи.

— Кой беше оня красавец?

— Не си ли носиш ясновидското кълбо?

— Таен агент ли е?

— По-лошо. Всички ли се страхуват от ченгетата, Марджи? Дори аз, дето нищо не съм сторил, и аз се боя.

— Онази къдрава стружка от истинското разпятие е ченге?

— Не съвсем. Каза, че бил от федералните власти.

— Какви си ги накъдрил, Итън?

— Накъдрил? Аз? Защо да съм ги накъдрил?

— За какво те разпитваше?

— Откога съм познавал шефа? Кой друг го познавал? Кога се е появил в Ню Бейтаун?

— И ти какво му каза?

— Когато заминах да се бия с врага, не го познавах. Когато се върнах, заварих го тук. Когато фалирах, той купи магазина и ме нае на работа.

— За какво мислиш, че става дума?

— Един Бог знае.

През цялото време Марджи се мъчеше да надникне отвъд очите му. Прави се на глупак, мина й през ум. Интересно какво точно е търсел онзи?

А той каза нещо, но толкова тихичко, че направо я уплаши:

— Не ми вярваш. Знаеш ли, Марджи, никой не ще да вярва на истината.

— На цялата истина? Когато разпарчетосаш едно печено пиле, Ит, то си остава пиле, но част от месото е тъмно, другото е бяло.

— Сигурно е така. Много се притесних, Марджи. Не мога да остана без тази работа. Ако нещо стане с Маруло, оставам на улицата.

— Ти май забрави, че ти предстои да забогатееш?

— Ами, докато не съм, малко ми е трудно да го запомня.

— Итън, не знам дали си спомняш добре. Беше през пролетта, около Великден. Влязох в магазина, а ти ме нарече „дъщеря йерусалимска“.