Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Мери ще е тъй щастлива да имам собствен магазин. Но пък и вие сте много прав. Не мога да рискувам нейните пари. Не смятате ли, че ще е най-добре да потърся федералните власти?

— Тогава обаче ще изгубиш цялото си евентуално предимство.

— Как така?

— Ако го депортират, ще може да разпродаде имотите си чрез някоя агенция, при което за магазина ще вземе много повече, отколкото ти се каниш да му платиш. А и не си сигурен , че се кани да бяга. Как ще им го докажеш, след като и самият ти не знаеш? Не ти е известно дори дали е бил задържан.

— И това е вярно.

— Голата истина е, че всъщност не знаеш нищо за него… нищо със сигурност. Всичко, казано от теб дотук, е само смътно подозрение, нали така?

— Така е.

— В такъв случай по-добре го забрави.

— Няма ли да изглежда нередно… да платя в брой без писмен документ?

— Можеш да напишеш отзад на чека нещо от рода на… „За инвестиция в бакалския бизнес с А. Маруло“, да речем. Така намерението ти ще е обявено писмено.

— Ами ако нищо не излезе от цялата работа?

— Тогава просто връщаш парите по сметката.

— Смятате ли, че си заслужава да поема този риск?

— То на този свят всичко е риск, Итън. Рисковано е и да държиш у себе си толкова много пари.

— Това е моя грижа.

— Жалко, че няма да мога да съм в града.

Думите ми за избора на точен момент отново се потвърдиха. Никой не влезе в магазина, докато разговаряхме, но в този момент пристигнаха половин дузина хора — три жени, един старец и две хлапета. Господин Бейкър се доближи до мен и промълви тихичко:

— Ще приготвя сумата в стодоларови банкноти и ще запиша номерата. Та ако го хванат, да можеш да си ги получиш обратно. — Кимна тържествено на трите дами, рече „Добро утро, Джордж“ на стареца и разроши с пръсти щръкналите коси на хлапетата. Господин Бейкър е много хитър човек.

Първи юли. Дели на две годината като път в дълги коси. Бях си го набелязал като някакъв жалон в живота — днес един, утре съвсем друг аз. Направил бях определени ходове, които нямаше никому да направят впечатление. Времето и случайността сякаш ми сътрудничеха умишлено. Не ми се наложи дори да прибягна до добродетелност, че да скрия от себе си онова, което вършех. Никой не ме принуждаваше да следвам избрания от мен курс. Временно бях заменил привичното си поведение и отношение към нещата срещу удобство, достойнство и определена сигурност. Съвсем очевидно щеше да е, че съм го направил в името на семейството си, тъй като знаех много добре, че ще оправдая собственото си достойнство с тяхното удобство и сигурността им. Но целта, която си бях поставил, бе ограничена и бях сигурен, че след това много лесно щях да си възвърна привичното поведение. Напълно сигурен. Войната нали не ме направи убиец, макар известно време да убивах хора? Когато изпращах патрули, съзнавайки напълно, че някои от тях ще загинат, това не предизвикваше у мен някакво пожертвувателно щастие, каквото изпитваха някои други, та така и не открих радост в онова, което вършех, нито оправдание, нито го одобрявах. Основното бе да осъзнавам реално така поставената ограничена цел и веднага след постигането й да прекратя мигновено процеса. На фронта научих, че загиналите са жертви на определен процес, а не на гняв, омраза или жестокост. И ако ме питате, сигурен съм, че в мига, в който и победителят, и победеният — и убиващият, и убиваният — възприемат този факт, между тях настъпва някаква обич.

Написаното от Дани обаче, а и благодарният поглед на Маруло направо ми причиняваха мъчителна болка.

Не лежах буден, както разправят, че правели хората в навечерието на битката. Сънят се появи бързо, мощно, цялостно, а в ранното утро ме освободи с лекота, напълно освежен. За разлика от друг път не останах да се излежавам в мрака. Нещо ме тласкаше да огледам досегашния си живот. Измъкнах се тихичко от леглото, облякох се в банята и слязох безшумно долу, стъпвайки покрай стената. Изненадах се обаче, когато се озовах пред шкафа, отключих го и опипом намерих розовата скаличка. Пуснах я в джоба си, после затворих и заключих шкафа. Никога през живота си не я бях изнасял от къщи, но и не знаех, че точно тази сутрин ще направя това. Паметта ми ме преведе през тъмната кухня и задната врата в сивеещия вече двор. Сплели клоните си, брястовете се бяха налели с листа и оформяха истинска черна пещера. Ако понтиакът на Маруло ми беше под ръка в този миг, щях да изляза с него извън Ню Бейтаун до събуждащия се свят на моя пръв спомен. Пръстът ми следваше безкрайната преплетена линия на добилия телесна топлина талисман в джоба ми — талисман ли казах?