Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Че на кой му стига акъла за такова нещо? — попитах умишлено и получих по-значителен отговор, отколкото очаквах.

— Какво точно искаш да кажеш, Итън?

— Ами толкова много закони имаме, че човек дори само да диша, пак ще наруши някой.

— Прав си. Стига се дотам, че човек никога не знае.

— Исках да те питам за нещо, шефе… докато чистех, попаднах на някакъв стар револвер, потънал в мръсотия и ръжда. Маруло твърди, че не бил негов, а аз бас държа, че и мой не е. Какво да го правя?

— Ако не възнамеряваш да искаш разрешително, предай го на мен.

— Ще го донеса утре от дома. Пъхнах го в кутия с машинно масло. Как постъпвате с такива неща, Стоуни?

— Ами, проверяваме ги първо дали са крадени, дали се издирват, после ги изхвърляме в океана. — Настроението му, изглежда, полека се оправяше, но все пак бе прекарал дълъг, горещ ден. Не можех да го оставя на мира.

— Помниш ли един случай отпреди две-три години някъде в северната част на щата? Полицаи продавали конфискувано оръжие.

Стоуни ми пусна сладка алигаторска усмивка и отговори със съответната весела невинност:

— Адски тежка седмица изкарах, Ит. Дяволски кошмарна. Та ако си решил да се будалкаш с мен, съветвам те да не го правиш, щото седмицата ми беше направо отвратителна.

— Извинявай, шефе. С какво може да ти е от полза един трезвен гражданин? Да се напие с теб например?

— Ех, що не можех и аз да се напия. Предпочитам да се натаралянкам, отколкото каквото и да било друго.

— Ами че напий се тогава.

— Не знаеш ли? Че откъде ще знаеш? Ако знаех поне за какво ми е и откъде ми е?

— За какво говориш?

— Няма значение, Ит. Забрави го. Всъщност… не го забравяй. Ти нали си приятел на господин Бейкър. Той участва ли в момента в някакви сделки?

— Чак толкова близък приятел не съм му, шефе.

— Ами Маруло? Къде е сега Маруло?

— Замина за Ню Йорк. Да си направи изследване на артрита.

— Божичко всемогъщи, не знам. Наистина не знам. Що нямаше поне някаква линия, да знам: оттук нататък се скача.

— Говориш несвързано, Стоуни.

— Знам. И без това вече много изприказвах.

— Не съм от най-умните, но ако искаш да си излееш душата…

— Не искам. Никакво такова желание нямам. И няма да им дам да ми припишат изтичане на информация, макар да не ги знам кои са. Забрави всичко, Ит. Просто съм разтревожен.

— През мен не може да изтече информация, Стоуни. За какво те викаха? Да те разпитват пред голямо жури 66 66 Специален орган, състоящ се от 12–23 съдебни заседатели, които проверяват дали обвинението има достатъчно доказателства за предаване на делото в съда. — Б.пр. ли?

— Значи наистина знаеш.

— Малко.

— И каква е крайната цел?

— Напредък.

Стоуни се приближи до мен и челичената му ръка сграбчи бицепса ми тъй яко, че чак ме заболя.

— Итън — рече свирепо, — смяташ ли, че съм добър полицай?

— Най-добрият си.

— Това ми е и целта. Искам да съм най-добрият. Ти как мислиш, Ит — редно ли е да принудиш някого да изпорти приятелите си, за да опази себе си?

— Не, не смятам, че е редно.

— И аз така гледам на нещата. И не мога да уважавам подобна управа. Онова, което най-много ме плаши, Ит, е, че вече няма да съм толкова добър полицай, понеже ще престана да се възхищавам от делата си.

— Изловиха ли те, шефе?

— Ами ти много добре го каза, Ит. Законите са толкова много, че и дъх само да поемеш, пак ще нарушиш някой. Но ей, Богу! Става дума за приятелите ми. Нали няма да допуснеш изтичане, Ит?

— Няма, няма. Забрави си готовата вечеря, шефе.

— Да, бе — рече. — Отивам си, събувам се и пускам телевизора да гледам как го правят ония, телевизионните ченгета. Знаеш ли, понякога човек най-хубаво си почива в празен дом. Довиждане, Ит.

На мен Стоуни ми харесваше. Смятам, че за полицай беше добър. Интересно къде минава границата?

Вече се готвех да затварям, дърпах навътре щайгите с плодове от пред вратата, когато Джои Морфи пристигна, влачейки нозе.

— Влизай бързо! — прошепнах, затворих двойната врата и пуснах тъмнозелените завеси. — И не говори на висок глас.

— Какво ти става?

— Току-виж някой поискал да си купи нещо.

— О, да, сега те разбирам. Божичко! Ненавиждам дългите празници. Изкарват на показ най-лошите черти на хората. Тръгват бесни и се прибират скапани и разорени.

— Искаш ли нещо студено за пиене, докато завия своята скъпа?

— Нищо напротив. Имаш ли студена бира?

— Само за външна консумация.

— Ще я изнеса. Само пробий кутията.

Направих два триъгълни отвора в тенекията, а той я надигна и я изля в гърлото си.