Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— О, Боже! Сигурно не осъзнавам съществуването на някакъв цял свят. През цялото време се мъчех да се сетя дали обичаш едновременно и маруля, и майонеза.

— И двете. — Изхлузи целофанената опаковка от пакета цигари „Кемъл“ и го направи на топче, за да блокира езичето.

— Трябва да бързам — рекох. — Днес правим промоция на един чай. Изпрати капак от опаковка, а ние ще ти изпратим бебе! Имаш ли познати дами?

— И то много, но това е последната награда, която биха си пожелали. И не си прави труда да ми носиш сандвичите. Сам ще намина да си ги взема. Влезе през своята врата, а езичето не щракна. Молех се Джои да не разбере никога, че по-добър учител от него не съм срещал. Не само обясняваше, но и показваше и в крайна сметка, без дори да го съзнава, ми бе подготвил маршрута.

Всички, които разбират от тия работи — специалистите сиреч — твърдят, че парите при пари отиват. А най-простият начин винаги се оказва и най-добрият. Най-силната страна на замисленото от мен бе шокиращата му простота. И въпреки всичко съм убеден, че не бе нищо повече от една подробна мечта до мига, в който Маруло, без никаква вина в случая, направи в собствения си мрак фаталната крачка към пропастта. И завеяната ми мечта се приземи едва тогава, когато ми стана ясно с почти пълна сигурност, че ще да мога да се сдобия с магазина. Добре де, можете да зададете следния добър, но необоснован въпрос: Щом ще се сдобивам с магазина, за какво тогава са ми парите? Но господин Бейкър би ме разбрал, Джои също, пък и самият Маруло. Да имаш магазин без оборотен капитал, е по-лошо дори от това, изобщо да нямаш магазин. Главният път към банкрута поначало е очертан от двете си страни от гробовете на незащитени предприятия. Един от тях беше моят — от едно време. И най-глупавият войник не би хвърлил всичките си сили да пробива фронта, ако няма минохвъргачки, подкрепления или свежи войски, а безброй новопръкнали се бизнеси постъпват точно така. Парите на Мери в белязани банкноти се издуваха над задника ми в задния джоб, но Маруло щеше да вземе колкото можеше повече от тях. После щеше да дойде първо число на месеца. Търговците на едро не отпускат с готовност кредит на неодобрени организации. Следователно щяха да ми трябват още пари, а те ме чакаха зад тиктакащата блиндирана врата. Процесът на сдобиване с тях, пръкнал се като мечта, бе издържал и на най-взискателното вглеждане. Това, че обирът е противозаконно действие, най-малко ме тревожеше. Маруло също не представляваше проблем. Ако не беше лично той жертвата, сигурно сам щеше да измисли същото. Дани ме притесняваше, макар най-чистосърдечно да приемах, че с него така или иначе вече бе свършено. Провалилият се опит на господин Бейкър да стори същото на Дани ми даваше оправдание, което за повечето хора би било предостатъчно. Но Дани продължаваше да е една пареща болка в червата ми, затова го приех така, както се приема рана, получена в успешен бой. Щеше да ми се наложи да живея с нея, но току-виж след време зараснала или се обградила със забвение по начина, по който хрущялът обвива парчето от снаряд.

Непосредствената цел бяха парите, а самият ход бе съставен и отмерен с часовникарска точност.

Законите на Морфи издържаха на всички проверки; бях ги наизустил, а към тях бях добавил и един от мен. Първи закон: Никакво полицейско досие. Нямах. Втори закон: Никакви ортаци или съзаклятници. Категорично нямах. Трети закон: Никакви мацки. Е, Марджи Йънг-Хънт май беше единствената, която можеше да мине за мацка, но нямах никакви намерения да пия шампанско от обувката й. Четвърти закон: Никакви изхвърляния. Щях да харча съвсем умерено и постепенно да изплатя всичките си дългове към търговците на едро. При това вече си имах готово скривалище. Кутията за шапката ми на рицар тамплиер имаше отвътре картонена околожка, облечена в кадифе, с размера и формата на главата ми. Бях отпрал единия й край и бях намазал ръбовете с универсално лепило, та да мога мигновено да възстановя предишното й състояние.

Против разпознаване — маската на Мики Маус. Никой нямаше да запомни друго. Старият памучен шлифер на Маруло — всички бежови памучни шлифери си приличат — и чифт от онези целофанени ръкавици за еднократна употреба, дето ги продават на рула. Маската бях изрязал преди няколко дни, а остатъка от кутията и корнфлейксите заминаха в тоалетната чиния, където скоро щяха да ги последват маската и ръкавиците. Опушил бях стария посребрен пистолет „Айвър Джонсън“ със сажди, а в тоалетната чакаше кутия машинно масло, в която щях да го пусна, преди да го предам при първа възможност на шефа Стоуни.