Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Намираш връзка между двете събития? Марджи се събужда рано, а Маруло носи яйца.

— Стига глупости.

— Не, този път наистина съм сериозен. Ще ти кажа една тайна, но само ако обещаеш да не ме издадеш.

— Пак ли се шегуваш!

— Не.

— Добре, тогава. Обещавам.

— Имам чувството, че Маруло ще ходи в Италия.

— Откъде знаеш? Той ли ти го каза?

— Не съвсем. Просто събрах две и две. Съчетах дочутото.

— Но това означава да останеш сам в магазина. Ще ти трябва да си намериш помощник.

— И сам ще се оправя.

— Ами ти и сега правиш всичко на практика. Имаш нужда от помощник.

— Не забравяй: не е сигурно още и е тайна.

— О, нали знаеш, че не забравям каквото обещая.

— Но ще правиш намеци.

— Итън, как можеш да говориш така!

— Знаеш ли какво си ти? Едно сладко зайче с цветя на главата.

— Оправяй се сам в кухнята. Отивам да си почина малко.

След като тя излезе, се пльоснах на креслото си и с тайните си уши дочух: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром.“ 32 32 Лк. 2:29. — Б.пр. И пораза да ме порази, ако не заспах. Направо полетях в черната пропаст така, както си седях насред всекидневната. Рядко ми се случва. И понеже си бях мислил за Дани Тейлър, сънувах Дани Тейлър. Не бяхме нито малки, нито големи, но бяхме мъже и се намирахме върху плоското бивше езерно дъно с основите на старата къща и дупката към мазето. Явно беше ранно лято, понеже ми направи впечатление сочността на листата и на тревата, която чак се превиваше под собствената си тежест — изобщо от ония дни, в които се чувстваш хем дебел, хем смахнат. Дани — прав и снажен като колона — се скри зад една хвойна. Гласът му долиташе до мен изкривен и плътен, сякаш ми говореше под вода. После отидох при него, а тялото му започна да се топи и стича. Помъчих се с длани да го събера и изгладя нагоре така, както се заглажда мокър цимент, когато излезе от кофража, но не успях. Същността му се прецеждаше през пръстите ми. Разправят, че сънищата траели по една секунда. Този обаче ми се стори безкраен и колкото повече се стараех, толкова повече се топеше той.

Когато Мери ме събуди, дишах тежко от усилието.

— Пролетна треска — каза. — Това е първият й признак. Когато започнах да раста, спях толкова много, че майка ми повика доктор Грейди. Мислела, че ме е хванала сънната болест, а то се оказа пролетен растеж.

— Имах кошмар посред бял ден. Не пожелавам никому подобни сънища.

— Понеже всичко е толкова объркано. Качи се горе, среши се и си измий очите. Изглеждаш ми уморен, скъпи. Добре ли си наистина? Почти е вече време да тръгваме. Спа цели два часа. Явно си имал нужда. Много ми е любопитно какво ли е намислил господин Бейкър.

— Ще разбереш, миличко. И ми обещай, че ще го слушаш най-внимателно.

— Ами ако иска да разговаря насаме с теб? Бизнесмените не обичат да приказват в присъствието на дами.

— Няма да го допусна. Държа да си с нас.

— Нали знаеш, че нямам никакъв опит в бизнеса.

— Знам, но все за твоите пари ще става дума.

Хора като Бейкърови не можеш да знаеш, ако не си се родил, знаейки ги. Запознанството, та дори и другаруването са нещо съвсем различно. Аз ги знам, понеже двата рода — Холи и Бейкър — са еднакви по кръв, географски произход, опит и минала съдба. В това отношение сме нещо като ядро, скрито зад зид и ров от външни хора. Когато баща ми загуби парите си, мен не ме изтласкаха напълно навън. Поне до края на моя живот ще бъда приеман от Бейкърови като един Холи, понеже чувстват някакво родство с мен. Но аз съм всъщност един беден роднина. Дворяните без пари постепенно престават да са дворяни. Лишен от пари, синът ми Алън няма да знае Бейкърови, а собственият му син ще е аутсайдер независимо от фамилното си име и родословие. Превърнали сме се в земеделци без земя, в командири без войска, в пеши конници. Не сме в състояние да оцелеем. И точно това вероятно е една от причините за промяната, която изживявам. Не ща, и никога не съм искал, пари заради самите тях. Парите обаче са ми необходими, за да пазя мястото си в една класа, с която съм свикнал и в която се чувствам удобно. Всичко това, изглежда, се бе формулирало в онова тъмно място под нивото на мисълта ми. И се появи на повърхността не като мисъл, а като убеждение.

— Добър ден — каза госпожа Бейкър. — Радвам се, че дойдохте. Забравила си ни, Мери. Днес е прекрасен ден. Хареса ви ли службата? За свещеник той е доста интересен човек.

— Прекалено рядко започнахме да ви срещаме — намеси се и господин Бейкър. — Помня как дядо ти седеше точно на този стол, когато ни съобщи, че мръсните испанци са потопили „Мейн“. И си разля чая, само дето не беше чай. Старият капитан Холи обичаше да си подсилва рома с малко чай. Агресивен човек беше, а според някои — и кавгаджия.