Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Синът ми Алън вървеше до сестра си, но и двамата се мъчеха да създадат впечатлението, че изобщо не се познават. Имам чувството, че тя го презира, а той я ненавижда. И това може да им остане за цял живот, докато привикват да го прикриват в розов облак от любящи думи. На такива като сестра ми и жена ми им дай да се грижат за обедите — за твърдо сварените яйца и маринованите чушки, за сандвичите с желе и фъстъчено масло, за червените ябълки с дъх на бъчва — и ги пусни да хвърлят хайвера си по света.

И точно така постъпи тя. Отдалечиха се, всеки понесъл хартиената си торбичка, всеки в своя отделен частен свят.

— Хареса ли ти службата, мила моя?

— О, да! Винаги я харесвам. Ти обаче… понякога се чудя дали изобщо вярваш… Сериозно ти говоря. А и шегите ти… невинаги…

— Приближи стола си, сладушке.

— Трябва да приготвя обяда.

— Зарежи обяда.

— Точно това имах предвид — все се присмиваш.

— Обедът не е свещен. Ако беше по-топло, щях да те отнеса до някоя лодка, да греба, докато излезем отвъд вълнолома и да ловим сплеснати риби.

— Нали ще ходим у Бейкърови. Ти имаш ли представа дали вярваш в църквата, Итън, или не? Защо вечно ме наричаш с разни глупави названия? Та ти почти не споменаваш името ми.

— Не желая да се повтарям, нито да досаждам, в сърцето ми твоето име бие като камбана. Дали вярвам? Що за въпрос! Дали извличам всяка бляскава фраза от Никейската вероизповед, заредена като ловджийска гилза, и я оглеждам ли? Не. Не ми е необходимо. При мен има нещо особено, Мери. Дори умът, душата и тялото ми да са изцедени от вяра колкото войнишки боб, думите: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води“ 30 30 Пс. 22:1,2. — Б.пр. , винаги ще карат стомаха ми да се преобръща, ще пораждат пърхане в гръдта ми и ще разпалват огън в ума ми.

— Нищо не разбирам.

— Браво на момичето. И аз също. Да приемем, че като бебе, докато костите ми са били още меки и податливи, са ме сложили в сандъче с формата на англиканско разпятие и така съм се оформил. И когато съм изскочил от кутията така, както пиленцето бяга от яйцето, нима е странно, че съм приличал на кръст? Не ти ли е правило впечатление, че пилетата имат горе-долу формата на яйце?

— Отвратителни неща приказваш, дори и пред децата.

— И те пред мен. Снощи например Елън ме попита: „Татко, кога ще станем богати?“ Но не й казах онова, което знам: „Ще забогатеем скоро, а щом вие не се справяте с бедността, и с богатството няма да се справите.“ И то си е точно така. Докато е бедна, завижда. Като забогатее, току-виж започнала да снобее. Парите не променят болестта, а единствено симптомите й.

— Хубаво приказваш за децата си. Кой знае и мен за каква ме смяташ.

— За мен си една благодат, едно съкровище, светлинка в мъглата житейска.

— Говориш като че ли си пиян… е, подпийнал, да речем.

— Съм.

— Не си. Щях да те подуша.

— Та нима не го надушваш, любов моя?

— Какво ти става напоследък?

— А! Усетила си, нали? Промяна — дяволска буреносна промяна. Това, което ти усещаш, са само най-външните вълни.

— Притеснявам се за теб, Итън. Честно ти казвам. Много си див.

— Помниш ли колко пъти съм награждаван?

— За медалите от войната ли говориш?

— Дадени са ми за това, че съм див — за дивотия. Няма човек на този свят, в чието сърце да има по-малко желание да убие някого, отколкото в моето. Но те ми спретнаха ново сандъче и ме напъхаха в него. Времената, моментът изискваха да проливам кръвта на други хора и аз го сторих.

— Било е военно време. Правил си го за родината.

— Всякога е някакво време. Досега успявам да избегна моето си време. Бях дяволски добър войник, гърненцето ми — коварен, бърз и безмилостен, високоефективна бойна единица. Току-виж съм успял и в наше време да съм високоефективна единица.

— Мъчиш се да ми кажеш нещо.

— За съжаление — да. И в собствените ми уши ми звучи като някаква апология. Дано не съм прав.

— Ще сложа обяда.

— Още не съм гладен след бурната закуска.

— Е, все ще похапнеш малко. Забеляза ли шапката на госпожа Бейкър? Сигурно й е от Ню Йорк.

— Ами какво е направила с косата си?

— И на теб ли ти направи впечатление? Почти ягодов цвят е добила.

— „Светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля.“ 31 31 Лк. 2:32. — Б.пр.

— За какво й е на Марджи да ходи в Монток по това време на годината?

— Обича утрините.

— Но тя не е ранобудна. Постоянно я занасям на тази тема. И не ти ли се вижда съмнително това носене на бонбоните яйца от страна на Маруло?