Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Съмнявам се… пък и сънят беше кошмар посред бял ден. Много малко му давам — по един долар от време на време. А с един долар какво може да направи човек, освен да се напие? При една по-прилична сума може би ще стъпи на крака.

— Никой не би посмял да му даде толкова — възкликна Мери. — То ще е почти равносилно на убийство. Права ли съм, господин Бейкър?

— Горкото момче — каза господин Бейкър. — Тейлърови бяха чудесна фамилия. Сега, като го видя, лошо ми става. Но Мери е права. Най-вероятно ще се налива до смърт.

— Той и сега го прави. Но от моя страна няма опасност. Нямам прилична сума, че да му я дам.

— Говорим по принцип — рече господин Бейкър.

А госпожа Бейкър допълни с типична женска злоба:

— Трябва да го настанят в някой дом за алкохолици, където да се грижат за него.

И тримата се бяха подразнили от изказването ми. Защо ми трябваше да се отклонявам от бостънското чаепитие.

Интересно как мозъкът тича насам-натам, играе на сляпа баба, вместо с помощта на всяко наблюдение да търси пролаз през минното поле от тайни замисли и подводни препятствия. Разбирах дома на Бейкърови и дома на Холи — тъмните стени и завеси, погребалните фикуси, невидели слънцето; портретите и литографиите и спомените от едно време от порцелан и раковини, от материи и дърво, които ги приковават към реалното и неизменното. Модата и удобството на столовете са преходни, но скриновете и масите, библиотеките и бюрата са връзка с едно солидно минало. Холи бе повече от фамилия. Холи е и къща. Точно по тази причина и Дани се беше вкопчил в крайградската къща на Тейлър. Без нея значи без семейство, а скоро — и без име. Със своя тон, интонация и желание тримата, седнали тук, го отписаха. На някои хора им е нужна къща и минало, за да се уверяват постоянно, че съществуват — в най-добрия случай връзката е доста тънка. И аз в магазина бях неудачник и продавач, но у дома си бях един от рода Холи, поради което и аз изпитвах неувереност. Бейкърови можеха да предложат помощ на един Холи. Нямаше ли дом, и мен щяха да ме отпишат. Не става дума от човек на човек, а от дом на дом. Възмущаваше ме това, как премахнаха Дани Тейлър от реалното, но не бях в състояние да ги спра. Тази мисъл ме постави нащрек и ме закали. Бейкър се готви да възстанови Холи в името на участието на Бейкър във въображаемото наследство на Мери. Бях стигнал до ръба на минното поле. Сърцето ми се втвърди спрямо всеотдайния ми благодетел. Усетих го как се втвърди, стана предпазливо и опасно. А под негово влияние се появи и усещането за битка, и законите на контролираната диващина, първият от които гласи: „Дори в отбрана изглеждай, че атакуваш.“ Затова рекох:

— Няма нужда да задълбаваме в подробности, господин Бейкър. Знаете по-добре и от мен бавния, прецизен път, по който баща ми изгуби състоянието на рода Холи. Аз по това време бях на фронта. Какво точно стана?

— Дължеше се не толкова на намеренията му, колкото на преценките…

— Знам, че беше наивен човек… но как така се получи?

— Ами, беше период на луди капиталовложения. И неговите се оказаха луди.

— Някой не го ли съветваше?

— Инвестира парите си във въоръжения, които още тогава бяха морално остарели. И когато анулираха договорите, оказа се, че е изгубил.

— Вие по това време сте били във Вашингтон. Знаехте ли за тези договори?

— Само в най-общи линии.

— Но достатъчно, за да не вложите и вие парите си в тях.

— Не ги вложих.

— Съветвахте ли понякога баща ми в какво да влага?

— Бях във Вашингтон.

— Но ви беше известно, че е взел заеми срещу имотите на фамилията Холи — парите, които е инвестирал.

— Известно ми беше.

— И банката ви е сложила ръка върху имотите му.

— Една банка няма избор, Итън. Знаеш много добре.

— Знам. Жалко, че не сте имали възможност да го посъветвате.

— Не го вини, Итън.

— Сега, след като всичко ми е ясно, не го виня. Поначало никога не съм смятал, че е виновен, но не бях наясно какво точно е станало.

Струва ми се, че господин Бейкър бе подготвил възможност да преминем към темата. Но след като изгуби шанса си, трябваше да обмисли следващия си ход. Изкашля се, издуха си носа и го обърса с книжна кърпичка от плоско пакетче в джоба си, попи очи с втора кърпичка, избърса очилата си с трета. Всеки човек си има метод за печелене на време. Познавам един, на когото му трябваха пет минути, за да напълни и запали лулата си.

Когато стана пак готов, рекох:

— Знам вътрешно в себе си, че нямам никакво право да ви моля за помощ. Но вие самият повдигнахте темата за дългогодишното партньорство между нашите две фамилии.