Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Отвратителен си — рече. — Не даваш на човек поне мъничко да се порадва.

— Не е там работата, миличка. Ако се боя от нещо, то е от отчайващото нещастие, от паниката, която донасят със себе си парите, от ядовете по тях и от хорската завист.

Вероятно и тя подсъзнателно се е бояла от същото. Нанесе ми удар точно там, където най-много да ме заболи. Намери мястото и извъртя назъбените думи:

— И какво? Продавачът в бакалница без пукната пара се притеснява колко ще му е зле, ако забогатее. Говориш така, сякаш парите само те чакат и можеш да ги имаш, щом си поискаш.

— И точно така смятам.

— Как?

— В това е проблемът.

— Не знаеш, иначе досега да беше го направил. Само блъфираш. Винаги блъфираш.

Намерението да нараниш някого предизвиква гняв. Усетих как ме обзе треска. Грозни, отчаяни думи се надигнаха като някаква отрова. Почувствах гадна омраза.

— Гледай! — възкликна Мери. — Ето там! Видя ли го?

— Къде? Какво?

— Мина покрай онова дърво и влезе в двора ни.

— Кое да видя, Мери? Кажи ми! Какво мина?

В мрака мернах усмивката й — онази невероятна женска усмивка. Наричат я мъдрост, но тя е по-скоро едно разбиране, което прави мъдростта ненужна.

— Нищо не си видяла, Мери.

— Видях една кавга… но тя избяга.

Прегърнах я и я обърнах към себе си:

— Дай да обиколим квартала, преди да се приберем.

Навлязохме в тунела на нощта смълчани, без да ни е нужно да говорим.

Като дете влагах голяма енергия и радост в ловенето и убиването на дребни същества. Зайци и катерички, птичета, а впоследствие и патици и диви гъски тупваха в краката ми в купчини натрошени кости, кръв, козина и пера. Изпитвах някаква творческа злоба, но без капка омраза, враждебност или чувство за вина. Войната сложи край на апетита ми за кръвопролитие; по същия начин децата намразват бонбоните, след като са преяли. Трясъкът на флоберката престана да изтръгва от гърдите ми радостен вик на жестокост.

През първата пролет чифт скокливи зайци гостуваха всеки ден в градината ни. Страшно си падаха по карамфилите на Мери и изгризваха цветчетата до самата им глава.

— Ще трябва да ги махнеш — каза Мери.

Извадих лепкавата от смазка малокалибрена пушка, намерих едни стари гилзи със сачми номер 5. Вечерта заседнах на задните стъпала, а когато зайците дойдоха на мушката ги гръмнах и двата с един изстрел. После погребах пухкавите им трупчета под големия люляк и усетих в стомаха си някаква неописуема тъга.

Явно бях отвикнал да убивам. Човек свиква на всичко. Да убива, да погребва, дори да е палач; и инструментите за мъчение стават най-обикновено служебно задължение, ако свикнеш с тях.

Изчаках децата да си легнат и й казах:

— Ще изляза за известно време.

За разлика от предишните дни Мери не попита нито къде, нито защо.

— Късно ли ще се върнеш?

— Не особено.

— Няма да те чакам. Спи ми се — каза. И имах чувството, че веднъж възприела посоката, се бе отдалечила по нея повече и от мен. Още се измъчвах заради зайците. И сигурно е съвсем естествено, когато някой е разрушил нещо, да се мъчи да възстанови равновесието, като сътвори друго. Но мен този подтик ли ме тласкаше?

Влязох опипом в миризливия кучкарник, обитаван от Дани Тейлър. До казармената му кушетка мъждукаше поставена в чинийка свещ.

Дани беше много зле — посинял, изпосталял и болен. Кожата му имаше калаен оттенък. Едва се сдържах да не повърна от вонята и от вида на мръсния мъж под омазания юрган. Очите му гледаха изцъклено. Очаквах да чуя пиянски брътвеж. Затова направо се шокирах, когато той заговори ясно и с тона и маниерите на Дани Тейлър.

— Какво те води насам, Ит?

— Искам да ти помогна.

— Много добре знаеш, че няма смисъл.

— Болен си.

— И мислиш, че не знам ли? По-добре от всички го знам. — Опипа зад кушетката и извади бутилка от „Олд Форестър“, около една трета пълна. — Ще пийнеш ли едно?

— Не, Дани. Откъде това скъпо уиски?

— Имам си приятели.

— Кой ти го даде?

— Не е твоя работа, Ит. — Отпи яко, положи всички усилия да не го повърне и кожата му постепенно възвърна цвета си. И се засмя. — Един приятел искаше да си говорим за бизнес, но го изпързалях. Изгубих съзнание, преди да успее и дума да обели. Той и представа си няма колко малко ми трябва. И ти ли си дошъл да говориш за бизнес, Ит? Щото нищо не ми пречи пак да изгубя съзнание.

— Изпитваш ли някакво чувство към мен, Дани? Някакво доверие? Някакво… ами, да речем, чувство?