Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Усетих как Мери първо се стресна, после се зарадва на топлия прием. Тя, разбира се, нямаше представа, че съм я повишил в ранга на наследница. Репутацията, че притежаваш пари, е почти толкова надеждно платежно средство, колкото и самите пари.

Госпожа Бейкър, с потръпваща от някакво нервно заболяване глава, наля чая в чаши, тънкостенни и крехки като магнолиеви листчета, а ръката, с която сипваше, бе единствената нетрепереща част от тялото й.

Господин Бейкър го заразбърква замислено.

— Не знам кое обичам повече — чая или церемонията по пиенето му — рече. — Много харесвам церемониите, дори и най-глупавите.

— Мисля, че ви разбирам — рекох. — Тази сутрин по време на службата се чувствах удобно, тъй като в нея нямаше никакви изненади. Знаех думите още преди да ги произнесат.

— През войната, Итън — слушайте внимателно, скъпи дами, дали сте чували за нещо подобно, — през войната служих като консултант на министъра на отбраната. Тогава известно време живяхме във Вашингтон.

— Отвратителен град — каза госпожа Бейкър.

— Та веднъж военните поканиха на чай един куп народ — трябва да имаше към петстотин гости. Най-високопоставената дама бе съпругата на един петзвезден генерал, а следващата по важност бе женена за генерал-лейтенант. Госпожа министершата, която се явяваше домакинята на събитието, помоли съпругата на петзвездния генерал да сипва чая, а онази на тризвездния — кафето. По-висшата от двете обаче отказа, понеже — цитирам я буквално — „Всеки знае, че кафето има старшинство над чая.“ Да сте чували друг път подобно изказване? — изкикоти се тихичко той. — И накрая какво излезе — че уискито е най-старшо от всички.

— Изключително неспокойно място — обади се госпожа Бейкър. — Хората си заминаваха, преди да са успели да си създадат съответните навици и маниери.

Мери пък разправи за някакъв ирландски чай в Бостън, където водата се варяла в огромни котли на открит огън и наливали с калаени черпаци.

— При това чая не го киснат, ами го варят — рече. — Такъв чай направо ти разтваря боята върху масата.

Всеки сериозен разговор или действие задължително се предхожда от ритуални приказки: колкото по-щекотлив е въпросът, толкова по-продължително и лековато трябва да е пеенето. И всеки участник е длъжен да добави от себе си перце или шарена кръпка. Ако се предполагаше Мери и госпожа Бейкър да не вземат участие в сериозния въпрос, отдавна щяха да се отделят в самостоятелна размяна на думи. Господин Бейкър обаче поля с вино почвата на разговора, същото направи и моята Мери и се зарадва и развълнува от оказаното й внимание. Оставаше и ние с госпожа Бейкър да дадем своя принос, а благоприличието, струва ми се, изискваше аз да съм последен.

Тя пое своя ред и като преждеговорившите намери вдъхновение в чайника.

— Навремето имаше десетки видове чай — подхвана тя. — Тогава кой за какво ли си нямаше своя рецепта. Надали бе останал плевел, лист или цветче, от което да не се правеше някакъв чай. Днес има само два вида — индийски и китайски, — като при това китайският не е кой знае колко много. Помня, че правеха чай от вратига, от лайкучка, от портокалови листа и цветчета… и… детски.

— Как детски? — попита Мери.

— Равни части гореща вода и горещо мляко. Децата страшно го обичаха. Вкусът му няма нищо общо нито с водата, нито с млякото. — Госпожа Бейкър изпълни ролята си.

Беше мой ред и възнамерявах да кажа няколко внимателно обмислени незначителни приказки за Бостънското чаено парти 33 33 В знак на протест срещу неимоверно високите британски данъци на 16.XII.1773 г. американките колонисти унищожават голямо количество сандъци с пресован британски чай по корабите в пристанището на Бостън. Събитието спомага за започването на Войната за независимост в САЩ. — Б.пр. , но човек невинаги върши онова, което е възнамерявал. Изненадите изскачат навън, без да искат разрешение.

— След службата съм заспал — чух се да казвам. — И ми се присъни Дани Тейлър — отвратителен сън. Предполагам, че помните кой е Дани.

— Горкото момче — рече господин Бейкър.

— Навремето бяхме повече от братя. Аз брат си нямам. Така че двамата си бяхме донякъде побратимени. Не го правя, разбира се, но все ми се струва, че би следвало да съм пазач на брат ми Дани.

Мери се подразни от това, че наруших схемата на разговора, и лекичко си отмъсти:

— Итън му дава пари. Смятам, че това е нередно. Той моментално ги изпива.

— Ами-и-и!!! — проточи господин Бейкър.